Брад Мелцър
Петият убиец (20)

Глава 19

Преди осемнадесет години

Сагамор, Уисконсин

— Слушай, този е още по-добър — каза Бийчър, сгушен в протъркания пуф в къщичката на дървото и забил нос във вестника. — Името на човека е Албърт „Алби“ Елиопулос. Починал на седемдесет и две. А според написаното — о, господи, чуй това — неговият взвод е вдигнал знамето при Иуо Джима, но са го направили без него! Два дни по-рано Алби си счупил ключицата, бил изпратен в лазарета и пропуснал всичко! Малоу, слушаш ли ме?

— Разбира се, че те слушам — потвърди Маршъл, излегнат на едно от сгъваемите легла, прелиствайки дебелата пачка реклами за сутиени, които беше събирал от вестници поне шест месеца. Беше лято за двете дванадесетгодишни момчета, но с отворения прозорец от плексиглас в къщичката все още се усещаше свеж полъх. — Някакъв тип бил на Иуо Джима. Звучи галактически.

— Не е бил точно на Иуо Джима. Пропуснал е Иуо Джима! За два дни! Бил е в една от най-известните бойни части през Втората световна война… Но си чупи ключицата, и се оказва все едно… сякаш си избран за най-великия миг от живота си, но тъкмо тогава клечиш в кенефа и го пропускаш. Представяш ли си: да си толкова близо до историята и тя да те подмине!? Как въобще можеш да се оправиш от такова нещо!?

Маршъл мълчеше.

— Малоу, внимаваш ли, или още точиш лиги над рекламите за сутиени? — попита Бийчър иззад вестника.

— Бийчър, защо идваш тук?

— К’во?

— Тук. В къщичката. Защо идваш тук?

Объркан, Бийчър надникна над горния ръб на вестника. Маршъл разчистваше, натъпквайки рекламите за сутиени обратно в картонената кутия от мюсли „Лъки Чармс“, която държеше в една касетка от мляко под леглото.

— Не харесваш некролозите колкото мен, нали? — попита Бийчър. Не го приемаше лично. Преглеждаше некролозите още преди да навърши четири, откакто баща му умря. Оттогава обичаше да чете историите за живота на всички тези хора, които, също като баща си, никога нямаше да види. Животи, които бяха изживени.

— Просто питам, Бийчър. Защо идваш тук? Искам да кажа, че ми харесва да идваш, но… През всички тези години май не сме говорили много… даже никак. Дори не си ядем обяда заедно. Ние само… Не мислех, че сме приятели.

— Какво? Разбира се, че сме приятели.

— Така ли?

— Малоу, ако не сме приятели, защо седиш тук всеки ден и ме слушаш да ти чета от некролозите?

— Не знам — каза Маршъл, свивайки рамене и се отпусна назад на леглото си. — Понякога просто… си мисля, че ще спреш да идваш, ако не те слушам.

Седнал там, застинал на пуфа, отпуснал вестника в скута си, Бийчър се вгледа в пълничкото хлапе, което винаги беше познавал като Маршмалоу.

— Малоу, кажи ми тогава: какво ти харесва на теб?

— Да ми харесва за какво?

— Когато ти е скучно… когато се мотаеш тук… Когато никой не те гледа, какво ти харесва да правиш?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Да. Искам да знам.

Настроението на Маршъл за частица от секундата се промени от объркано през шокирано до предпазлива усмивка. Нетърпелив да отговори на въпроса, той посочи към прозореца от плексиглас, към звездите, които блещукаха в черното небе.

— Космосът.

— Искаш да кажеш космическото пространство? Като в „Междузвездните войни“? — попита Бийчър. — Я чакай. Затова ли винаги наричаш нещата галактически? Защото харесваш „Междузвездни войни“?

— „Междузвездните войни“ са фантастика. Представи си да можеш да го направиш наистина.

— Да бе, представям си го и още как. Ще бъдеш перфектен астронавт — засмя се Бийчър. — Ти нямаше ли всяко заболяване на очите, познато на човека?

Маршъл намести очилата си и продължи да се взира нагоре към небето.

— Но представи си, Бийчър. Да се издигнеш толкова високо… Да избягаш от всичко… Не се ли питаш понякога колко далече можем да стигнем?

Бийчър се изправи на пуфа, изведнъж развълнуван, и размаха вестника.

— Чакай, знам! Точно заради това ми харесват некролозите! Виждаш какво са постигнали хората… Те са доказателство за това колко далеч можем да стигнем… на какво сме били способни в най-добрите си дни.

— Предполагам — каза Маршъл, премисляйки. — Но некролозите са откачена работа.

— Ти така си мислиш. Космосът е откачена работа.

Двете момчета се спогледаха. За миг в къщичката на дървото настъпи тишина.

Маршъл скочи от леглото и се втурна към вратата на къщичката.

— Къде отиваш? — попита Бийчър.

— Да пръдна. Майка ми казва, че е просташко да…

— На колко години си? Да не си на шест? Пръдни тук! На никого не му пука!

Маршъл застана на място с отпуснати ръце и направи точно това.

Беше от тихите.

— Ти даваш ли си сметка — каза Бийчър, излегнат в пуфа, — че разговори като тези карат хората да не искат да излизат с нас?

Маршъл се засмя на тези думи. С истински смях.

— Но тъкмо заради космоса, заради некролозите ние ще се измъкнем — добави Бийчър. — Оттук… от Уисконсин. Ние ще бъдем единствените, които ще се спасят оттук.

— Не се притеснявам дали ще се измъкна оттук — отговори Маршъл, седнал на ръба на сгъваемото легло и загледан към тяхната къща долу. — Тревожа се само кой ще се грижи за баща ми.

Бийчър замълча, но не за дълго.

— Обзалагам се, че можем да намерим някого, който да се грижи и за него.

В този момент, когато пак фокусира вниманието си към къщичката на дървото, Маршъл Лъск се отпусна отново на леглото и се замисли колко хора се бяха натъпкали тук преди осем месеца… Огледа прозореца от плексиглас и суперготината отварачка и осъзна, че когато ставаше въпрос за къщички на дърво, единственото нещо, от което наистина се нуждаеш… е приятел.

— Пак пръднах, Бийчър.

— Знам. Надуших, тъпако.