Брад Мелцър
Петият убиец (91)

Глава 90

— Според теб кой му помага? — пита Палмиоти и ме поглежда от седалката на пътника.

— Да помагат на Нико? Не съм сигурен — отговарям, стиснал здраво волана.

— Всъщност, не говорех за Нико. Аз… — Палмиоти замълчава. — Смяташ, че нещата опират до Нико?

Мълча, приковал поглед в тесния път с две платна, известен като МД 77. Тази игра продължава близо час — подхвърля ми дребни детайли и се опитва да изсмуче от мен информация. Но той не е единственият, който я играе.

— За кого говориш ти тогава? Смяташ, че президентът получава помощ? — питам.

Сега е ред на Палмиоти да мълчи. От двете ни страни крайградските търговски центрове, които се редяха край И-270, са отстъпили място на обширните заснежени поля на северен Мериленд и на надигащата се планина Катоктин точно пред нас. Наоколо не се забелязва жива душа, но Палмиоти продължава да се взира в огледалото за обратно виждане.

— Как може някой да помага на президента? — добавям. — Мислех, че тук Уолъс е жертвата.

— Той е жертва. Но трябва да разбереш, че когато си президент… дори само за да общуваш с външния свят… Не може да стане без чужда помощ.

— Какъв вид помощ?

— Помощ от някой близък.

— Като стария приятел от гимназията, който случайно е лекар в Белия дом.

— Или доверен агент от Сикрет Сървис — обяснява Палмиоти. — Което означава, че трябва да търсим Ей Джей Енис. Намерим ли го, ще намерим и президента.

— Тогава защо просто не се обадиш на Ей Джей?

Палмиоти се извръща от огледалото за обратно виждане и ми хвърля поглед.

— Нали ти казах, Бийчър. Моята пряка линия не е толкова пряка, каквато беше някога.

Замълчава за миг, сякаш иска да каже още нещо, но така и не продължава. Виждам чувството на загуба в очите му. И то ме кара да мисля за Тот и за всичко, което му дължа, за всичко, което направи. Грейс каза, че той ме е избрал, за да помогна за възстановяването на Кръга Кулпър… да му помогна да направи онова, което е правилно. Само това е достатъчно, за да ме накара да продължавам напред.

— Значи, президентът те е заменил с този Ей Джей?

Палмиоти не отговаря.

— Мислиш ли, че Ей Джей е замесен? — добавям. — Искам да кажа, ако той е толкова близо до Уолъс, значи е в идеална позиция да нанесе удара.

Преди той да успее да отговори, зървам жълт пътен знак с форма на ромб: внимание, заледявания на моста.

Това предупреждение ми стига. Гърдите ми се свиват, притискат вътрешностите ми. Точно отпред е, няма как да го пропусна — малък сводест мост с две платна, който минава над плитко дере.

Металният мост е стар, късчета лед блестят по ръждясалата арка — но изглежда съвсем безопасен. Въпреки това, само при вида му, пръстите ми се вкопчват във волана.

— Бийчър, добре ли си? — пита Палмиоти.

Кимам и задържам дъха си.

— Не обичам мостове. Баща ми умря на мост. — Но когато приближаваме и гумите издумкват на някакъв ръб пред него…

Вече не съм сигурен, че тази версия за смъртта на баща ми е вярна.

До мен Палмиоти говори нещо за президента Уолъс и как не вярва на Ей Джей.

Едва го чувам.

Всъщност докато гумите на колата шумолят по грапавата метална решетка на моста, единственото нещо, което се върти в ума ми, е писмото от снощи…

Писмото, което ми показа Клементин. Предсмъртната записка на баща ми.

Опитвам се с все сили да се взирам право напред, но с периферното си зрение все още виждам заснежените скали, които се спускат към замръзналия поток под нас.

Доколкото мога да си спомня, бяха ми казали, че баща ми е умрял на точно такъв мост. Незначителен мост. Незначително градче. Незначителна смърт, забравена лесно.

Но като всеки син, аз, разбира се, не забравих никога. От десетилетия насам си представях всяка версия за смъртта на баща ми: колата му пада заради приближаващ камион, колата му пада, защото е получил инфаркт, колата му пада, защото е извил, за да спаси някакво старо куче. Виждах баща си да умира при всеки вариант. Но, когато прочетох тази записка… и видях неговия почерк… и особено когато видях датата на това писмо — една седмица след предполагаемата му гибел…

По средата на моста Палмиоти все още говори, а аз все още сдържам дъха си. Дробовете ми се свиват от липсата на кислород. Кръвта се втурва към лицето ми, което сякаш е на път да се пръсне. Но когато минаваме връхната точка и извитите метални арки на моста започват да се спускат, аз… аз…

Оглеждам се наоколо предпазливо. Колелата продължават да шумолят по металната решетка на моста. Все още държа здраво волана. Но не толкова здраво, както преди.

— Бийчър, чу ли какво казах?

— Аха… не… говореше за президента. Че не е човекът, за който си го мислел.

— Въобще не слушаше, нали? Казвах, че… когато бяхме в седми клас, Уолъс се кандидатира за ковчежник на ученическия комитет. Дори не за председател. За ковчежник. И беше победен. Позорно. Тогава децата го мразеха. Разбираш ли какво означава това?

— Означава, че всеки може да бъде победен.

— Не. Означава, че хората могат да се променят, Бийчър. Възприятията могат да се променят. За лошо — или дори за добро — не всеки е такъв, какъвто е бил някога. Само защото нещо се случило в миналото ти, това не означава, че то определя бъдещето ти.

Той ме оставя да осъзная думите му, а аз мисля за баща си, за Клементин и, разбира се, за президента и Палмиоти, но мисля също и за Маршъл и за всичко, което му причиних. Толкова много, че никога не може да бъде заличено.

Колелата на автомобила напускат металния мост с последно изтропване и той се смалява зад нас.

— Но ти си прав — казва Палмиоти, все още загледан в огледалото за обратно виждане. — Всеки може да бъде победен. Особено ако знаеш кое е слабото му място.

Пътят се вие през малкото градче Търмънт, Мериленд, излиза пак на открито и лекият наклон ми подсказва, че започваме да се изкачваме в планината. Следващата табела, която виждаме, е дървена, на Националната паркова служба.

Добре дошли в Планински парк Катоктин.

Ако се отправим надясно, на изток, ще срещнем обществени площадки за лагеруване, пешеходни пътеки, както и живописни планински гледки. Вместо това, завивам наляво, на запад, където пътят се стеснява още повече — до две тесни ленти.

Насам няма широки поля. Няма малки градчета. Напредваме нагоре и бавно се изкачваме в планината, вече ни заобикалят стръмни сипеи, скалисти склонове, редуващи се с гъсти гори от високи дъбове, тополи, хикории и кленове. Видимостта във всички посоки е само няколко метра.

И все пак, и двамата знаем какво ни очаква напред, скрито в дълбините на парка. Поглеждам цифровия часовник на колата. Разполагаме с още половин час.

— Ще стигнем — казва Палмиоти. — Но каквото и да се случи оттук нататък, не се самообвинявай повече. Важното е, че си опитал, нали?

Разбира се, че е прав. Но тъкмо затова не мога да спра да мисля за онази нощ в мазето. Знам какъв беше Маршъл. Знам какво му причиних. А след по-малко от половин час ще се изправя лице в лице с онзи, в когото го превърнах.