Брад Мелцър
Петият убиец (35)

Глава 34

Все още стиснал листчето с късмета между пръстите си, д-р Стюарт Палмиоти използва свободната си ръка, за да набере телефонния номер на президента. Отново.

И отново.

— Съжаляваме. Номерът, който набрахте е недействителен. Моля, проверете номера и наберете отново.

Той смачка късметчето на топче, но не го изхвърли. Пъхна го в джоба си без дори да забелязва, че скърца със зъби.

Вляво, на няколко пресечки от „Уок енд Рол“, минаваща жена с овехтял червен шал сякаш го наблюдаваше.

Палмиоти наведе глава и тръгна в обратната посока. С поглед в земята.

Жената с шала определено не го гледаше вече. Никой не ме наблюдава, каза си той.

И в това беше проблемът. Никой не наблюдаваше. Никой не гледаше. Въпреки всичко, което му бе обещано — всички уверения, че президентът… че Сикрет Сървис… че всички ще се грижат за него…

Стюарт Палмиоти наистина беше сам тук навън.

Или…

Може би беше просто грешка.

При тази мисъл юмруците на Палмиоти се разтвориха. Това не беше най-безумното обяснение. Вече повече от три години президент Уолъс не беше си изпържил и яйце сам… не беше набрал номер сам… дори вече не си носеше портфейла сам. Тогава не бе ли възможно, може би, само може би, когато Уолъс му записа номера, да го е залисат погрешно?

Със сигурност беше възможно.

Нали така?

Освен това, ако имаше наистина спешен случай, той все пак знаеше как да се свърже с Ей Джей и Сикрет Сървис. Знаеше. Нямаше значение дали номерът беше верен или не.

Палмиоти и президентът бяха учили в началното училище заедно. Бяха си разменяли закуските в столовата. Бяха погребали майката на Уолъс. И бащата на Палмиоти.

Без съмнение, президентът винаги щеше да се грижи за него. Винаги щеше да го обича. Но докато плъзгаше пръст по клавиатурата на евтиния мобилен телефон за еднократна употреба, Палмиоти се досети, че имаше още един човек, който също го обичаше.

Лидия. Жената, с която се срещаше, преди да започне всичко това.

Тя също обичаше Палмиоти.

Челюстите му се стегнаха, когато започна да набира номера й. Всъщност не искаше да говори с нея. Не. Дори той не беше толкова глупав. А даже и да беше, какво щеше да й каже? „Здрасти, скъпа! Аз не съм мъртъв. Жив съм!“

Не. Всичко, което искаше Палмиоти, бе да чуе гласа й на телефонния й секретар. Леко напевния начин, по който тя казваше Лии-ди-я, сякаш участваше в мюзикъл. Знаеше, че тя няма да е там. Беше работен ден.

Телефонът звънна веднъж… два пъти… Когато се включи, последва глухата пауза, коя го подсказваше, че съобщението на телефонния секретар е на път да започне.

За Палмиоти това бе всичко, което му беше необходимо. Само да чуе гласа й.

— Тук е Лидия — чу се съобщението и напевът накара сърцето му да се издуе, притискайки гръдната кост. — Ти се обади. Остави съобщение.

Той затвори още преди да прозвучи сигналът, залят от ирационалния прилив на чувства, надигащ се при всяко споменаване на стара любов.

Палмиоти натъпка телефона в джоба си и си каза, че това е всичко, което му трябваше. Само да чуе гласа й. Беше достатъчно.

После усети буцата в гърлото си и онова надигане в панталоните…

Беше достатъчно.

Но всъщност… не беше.