Брад Мелцър
Петият убиец (102)

Глава 101

Наши дни

Кемп Дейвид

— Сериозно ли? — питам. — Мислиш, че аз работя с Нико?

— Бийчър, видяхме го да ти предава картата за игра! — казва Палмиоти.

— Какво говориш? — питам и се надигам, макар двете ми ръце още да са приковани към леглото. — Не ми е предавал нищо!

— Имаме го на видео — намесва се агент Рийд с равния си глас. — Да не си мислил, че след всички тези убийства — и след като Рицаря копира старите покушения на Нико — няма да прегледаме записите от охранителните камери в „Света Елизабет“? Видяхме те там тази сутрин, Бийчър. Видяхме те да довеждаш Клементин там и видяхме как Нико ти предава картата за игра в старата си книга.

— Не, видели сте ме да крада картата за игра! Взех я от Нико и… — замълчавам и отново превъртам в ума си онзи момент. Нико изпусна книгата си. Аз я взех. Реших, че съм много хитър. Но като си помислям за асото спатия… за посланието, скрито в него… в нея… Онази карта стана единствената причина да се втурна насам, към Кемп Дейвид. Но ако президентът Уолъс всъщност е някъде другаде…

На екрана на малкия телевизор Уолъс и дъщеря му все още се държат за ръка, черната коса на дъщеря му е поръсена от лек снежец. Не минават по главното стълбище за посетители. Заради заплахата за безопасността се придържат към задната част на мемориала, където вероятно има някакъв скрит ВИП вход. Когато изчезват, камерата се спира в близък план на евентуалната им цел — огромната скулптура на Ейбрахам Линкълн, седящ на своя…

О, боже.

— Нико е знаел — шепна.

— Бийчър, не се опитвай да прехвърлиш вината на…

— Колко е часът? Трябва да знам колко е часът! — питам и започвам пак да дърпам белезниците и да се опитвам да се приближа до телевизора. В ъгъла на екрана е изписано 11:57. Остават само три минути…

— Бийчър, искам отговор — повтаря Рийд. — Кажи ни къде е Клементин! Кажи ни защо помагаш на Нико!

— Не виждаш ли? На Нико не му трябва помощта ми. Той не се нуждае от помощ. Знаел е през цялото време — настоявам.

Виж видеото. Не изпуска книгата случайно — изпуска я нарочно. Знае, че ще открадна картата и че ще… — стаята започва да се върти, но спира също толкова бързо.

— Не виждате ли? Искал е да дойдем тук, за да не бъдем там! — добавям, като дърпам още по-силно белезниците и соча към телевизора. На екрана камерата се завърта към високите колони пред мемориала. Ако Маршъл е там… — Трябва да изведете Уолъс оттам.

— Няма нищо по-безопасно от необявеното движение.

— Според теб Маршъл и Нико не могат да предвидят, че Уолъс ще настоява да не се отменя обедното събитие за Деня на президента с дъщеря му и нейния клас? Рийд, неговият живот е в опасност. Не можеш ли просто…?

— Свършихме, Бийчър. И с тебе е свършено — казва Рийд. — Президентът е в безопасност там, където е. Ние сме се погрижили за това.

— Ами ако не си прав? — възразявам, но се обръщам единствено към Палмиоти. — Той е твой приятел. Не си ли струва да задържите Уолъс в някоя задна стая, докато не разберете истината?

Но телевизията, камерата показва как съучениците от пети клас на дъщерята на Уолъс се събират в подножието на статуята на Линкълн.

— Ей Джей тук в Кемп Дейвид ли е, или с президента? — питам.

Палмиоти се взира в телевизора. Ей Джей е с президента.

— Стюи, нали знаеш, че Бийчър се опитва да те манипулира — обръща се Рийд към Палмиоти.

— Не е вярно. Аз… — замълчавам, когато виждам какво има на екрана. Камерата бавно се отдръпва от единадесетгодишните и разкрива по-широка гледка към статуята на Ейбрахам Линкълн. Устата ми зяпва.

— Не. Не, не…

— Какво? Какво има? — пита Палмиоти.

— Чуйте ме, трябва да изведете президента оттам — настоявам аз.

— Бийчър, това не е…

— Казвам ви — Маршъл не идва към Кемп Дейвид. В момента чака президента вътре в Мемориала на Линкълн!

— Какво говориш? — пита Палмиоти.

— Погледнете покушенията. Вижте къде стават. Църквата „Свети Йоан“… Църквата „Фаундри“… дори параклиса в болницата.

— Ясно — казва Рийд. — Всичките са места за поклонение.

— Точно така. А знаеш ли каква е тази сграда? — питам и соча към телевизора и общия план на статуята на Линкълн. Петокласниците се вълнуват, започват да подскачат на място. Уолъс е близо. Разполагам с по-малко от една минута, за да успея.

— Хората не се покланят на Ейбрахам Линкълн — казва Рийд.

— Не забрави Линкълн! Виж сградата! Когато замислят Мемориала на Линкълн, знаеш ли какво са искали да построят? — питам, а камерата се завърта наляво. В долната част на екрана се изписва: Президентът пристига. — Храм! — казвам му. — Проектират го по подобие на гигантски гръцки…

Изправям се и ледено спокойствие сковава лицето ми.

Знам кой го прави.

— Знам кой е Рицаря — избъбрям.

До мен Рийд накланя глава, притиснал с пръст ухото си. Същото правят и агентът ирландец, и оня с малките уши. Току-що са чули нещо в слушалките, но от начина, по който се споглеждат…

— Какво? Какво не е наред? — пита Палмиоти.

— Изстрели — казва Рийд. — При Мемориала на Линкълн.