Брад Мелцър
Петият убиец (110)

Глава 109

Осемнадесет години по-рано

Сагамор, Уисконсин

Беше скромно погребение. Не защото така искаха.

В бдителен и религиозен град като Сагамор осъждането се разпространяваше дори по-бързо от клюките. Особено клюки като тази.

В края на погребението призоваха Маршъл да бъде един от носачите. Баща му също. Но тъй като на дванайсетгодишно момче и на мъж с двойна ампутация не може да се разчита да вдигнат нещо тежко, той и баща му просто поставиха отворени длани на капака на ковчега, понесен от металната количка към катафалката.

Това се случи тази сутрин.

Вече беше тъмно, почти десет часа. И все пак за Маршъл, който седеше сам на мокета в къщичката на дървото, осветена слабо от малко фенерче, и гледаше надолу през прозореца от плексиглас как последните няколко гости напускат къщата им, това дори не беше най-трудният момент. Погребението вече му се губеше в мъгла. Беше изминала почти седмица, откакто майка му се бе сгушила в дрешника, бе се помолила с броеницата си, а след това беше сложила револвера в устата си и бе натиснала спусъка. Оттогава, изпълнен с толкова много мъка и гняв, той просто искаше всички да спрат да му казват, че всичко ще бъде наред. Дори дванайсетгодишните разбират, когато ги лъжат.

— Чук, чук, Марш — там ли си? — извика баща му, придвижил инвалидната количка до къщичката, когато всички най-после си отидоха.

Маршъл не отговори.

— Добре ли си, приятел? Стоиш там цяла вечер — добави баща му.

Пак не получи отговор. Но за разлика от последните няколко нощи, когато Маршъл държеше да спи в къщичката на дървото, баща му не настоя. Плюс това, както Маршъл знаеше, дори и да го направеше, нямаше как да се качи горе и да го свали.

Поради тази причина, двадесет минути по-късно Маршъл седна по-изправен на своя пуф, когато чу някой да се изкачва по стъпалата, приковани към дървото.

— Който и да си, чувам те — предупреди Маршъл.

Никой не отговори.

— Бийчър, ако си ти, махай се — добави Маршъл, макар да знаеше, че майката на Бийчър му бе разрешила да присъства на погребението, но му беше забранено да посещава повече къщичката на дървото. Същото беше и с Палини. И с останалите. Никой не му го каза директно, но след като седя самичък на пуфа цяла седмица, Маршъл се досети.

— Приемаш ли посетители? — попита познат глас.

От стълбата пастор Рийс надничаше над дъските на пода, а обикновено гладко сресаната му коса изглеждаше немита и неподстригана в мъждивата светлина.

— Вървете си — каза Маршъл, отвратен.

— Беше тежък ден. Дойдох да видя как се справяш.

— Не трябва да сте тук.

— Кой го казва? — попита пасторът.

Маршъл се размърда на пуфа си и се замисли. Нямаше отговор.

— Чух, че погребението било… уфф… чух, че е било красиво — каза пасторът, набра се нагоре и се изкатери в къщичката.

— Никой не дойде — каза Маршъл, отказвайки да вдигне поглед. Буквално нямаше жива душа.

Чух. И съжалявам, че не можех да бъда там. Наистина го исках.

Маршъл завъртя очи, но отказа да се обърне и да го погледне, а се загледа в износения и мръсен мокет.

— Маршъл, знаеш, че не можех да дойда, без значение колко ме боли. И те уверявам, че наистина ме боли.

Доловил потрепване в гласа на пастора, Маршъл вдигна поглед. Не беше от загриженост. Или от съчувствие. Маршъл бе повредена стока и очите му бяха изпълнени с мрак, породен от сблъсъка с онова, което в крайна сметка животът предлага на всички нас. Когато пастор Рийс видя тези очи, разбра, че Маршъл щеше винаги да носи този мрак в себе си.

Рийс седна на близката щайга от мляко. Когато беше на амвона, пасторът изглеждаше висок и енергичен. Днес изглеждаше с десет години по-стар, приведен напред, докато си играеше с разнищил се конец на ръкава на пуловера си.

— Чух, че са ви уволнили от църквата — изрече най-накрая Маршъл.

— Нямаха избор.

Маршъл кимна, макар да не разбираше. Какво бе видял Палини, когато избяга вкъщи и мълвата тръгна… Беше казал на родителите си, че са били пастор Рийс и майката на Маршъл. Но пасторът дори не беше там. Жената на Рийс беше тази, която… Маршъл затвори очи.

— Защо не им казахте истината? — попита.

— Тя ми е съпруга, Маршъл.

— Но тя беше…

— Тя ми е съпруга. Дадена ми е от Господ. Да се грижа и да я защитавам — настоя той с онзи глас, който можеше да накара целия град да го слуша притихнал в продължение на часове. — Нищо нямаше да се промени, ако хората бяха чули истината. За никого от нас. — Замълча за момент, после добави: — Включително и за майка ти.

Маршъл впи пръсти в пуфа и го стиска, докато не започна да усеща само топче дунапрен между палеца и показалеца си.

— Знам, че си мислиш нещо, Маршъл. Просто го кажи.

Маршъл стисна топчето от дунапрен още по-силно.

— Искаш да знаеш за жена ми, нали? И какво тя и майка ти…

— Не говорете за майка ми — изръмжа Маршъл.

— Тогава ми кажи какво си мислиш. Кажи ми нещо.

Маршъл усети как в ума му се извива вихрушка от въпроси. Искаше да знае за съпругата на пастора. Искаше да разбере колко време е продължило, колко сериозно е било, дали някой друг е знаел. Но повече от всичко друго искаше да знае дали собствената му майка… онова, което беше направила с револвера… Искаше да знае дали е била влюбена или просто е мразела да се грижи за него и баща му?

Но не каза нищо, само стисна топчето дунапрен толкова силно, че то се сплеска между пръстите му.

— Маршъл, не мога да твърдя, че познавах майка ти много добре — каза накрая пастор Рийс. — Но знам едно. Тя те обичаше. И въпреки онова, което изпитваш толкова силно, тя обичаше семейството си.

— Това означава, че не знаете отговора.

— Не. Това означава, че всичко е сложно. Никой няма отговори на всички въпроси.

Беше най-вярното твърдение, което пастор Рийс някога бе изричал, но това не значеше, че бе помогнало на Маршъл, който продължаваше да гледа надолу към килима.

— Позволи ми да те попитам, Маршъл. Когато удари торнадо, кое е по-добре — да се чудиш защо е отнесло къщата ти или да планираш как да я възстановиш?

— Произнесохте тази проповед миналия Великден. На това място се очаква да кажа, че трябва да я построя наново.

— Не си ли съгласен?

— Ако не разбереш защо къщата ти се е сринала, как ще можеш да я възстановиш достатъчно здрава, за да не се случи отново?

— Пропускаш нещо, Маршъл. Дори и най-здравата къща може да бъде повалена от достатъчно силно торнадо. А най-силните? Няма как да предскажем пътя им или да се опитаме да го разберем, още по-малко да ги контролираме.

— Значи твърдите, че майка ми е торнадо?

— Не, твърдя, че вече имаш всички необходими инструменти, за да построиш къщата си. И те уверявам в едно — ще бъде страхотна.

Маршъл не отговори.

— Намерих си нова енория. Малка — каза накрая пасторът. — В Толедо.

Маршъл кимна.

— Чух, че се местите в Мичиган — добави Рийс.

— При сестрата на баща ми. Каза, че ако останем при нея, ще помага за татко.

— Семейството е важно — съгласи се пасторът.

Маршъл пак се размърда на пуфа, бавно вдигна глава и погледна към пастора.

— Знаете ли, че онзи път, когато мазето ви се наводни започна Маршъл, — откраднах купчина списания, които бяха там.

— Знам. Видях те — каза пастор Рийс. — Не бяха мои. Конфискуваме ги през няколко месеца и просто ги трупаме там. Щурчето винаги се притесняваше хората да не ги видят в боклука на църквата.

— Не ме слушате — настоя Маршъл като изричаше думите все по-бързо — Когато се върнах миналата седмица… в мазето ви… беше, защото си помислих, че сте се промъкнал в стаята ми…

— Маршъл, аз никога не бих…

— Знам. Вече знам — заекна Маршъл, усещайки как сълзите напират в очите му, но отказвайки да им позволи да рукнат. — Намерих ги преди няколко дни в гардероба на баща ми… когато му помагах да разтреби. Той ги е взел от стаята ми. Но ако не бях се върнал в къщата ви… в мазето… Ако не бях видял майка ми и госпожа Рийс…

Той започна да се задъхва, борейки се със сълзите, и се опитваше да си поеме дъх, когато ужасите от цялата седмица разкъсаха бента в гърдите му и се изляха навън.

— О, боже, не виждате ли какво направих!? Аз убих майка си!

— Маршъл, вината не е твоя. Майка ти се самоуби. Ти не си отговорен.

— Не, не е вярно! Това е божие наказание. За онова, което направих…! Толкова съжалявам…! — каза той през плач като се поклащаше.

Пастор Рийс коленичи до пуфа и прегърна Маршъл.

— Бог не постъпва така, Маршъл. Чуваш ли ме? Бог не постъпва така — каза Рийс, а Маршъл се притисна към гърдите му.

В продължение на няколко минути Маршъл хлипаше и подсмърчаше отново и отново. Накрая бурята утихна. Той беше напълно изтощен.

— Но мога да кажа, струва ми се, че ми съсипа пуловера — пошегува се пастор Рийс, сочейки сопола, който беше капнал на гърдите му.

Дори Маршъл се засмя, отдръпна се, повдигна очилата си и избърса очите си с длан.

— Аз… аз съжалявам, че ви причиних толкова много болка.

— Не ми дължиш извинения — каза пасторът. — Изпълненият с опит живот е много по-удовлетворяващ от блажения и невинен живот. Знаеш ли кой го е казал?

— Исус.

— Не, не е Исус. Уилям Блейк. Той също е доста добър.

Маршъл се усмихна на тези думи.

— Но това не променя факта, че майка ми вече я няма. Провалих живота си.

Пастор Рийс седна пак на щайгата от мляко, рязко дръпна конеца на китката си и го откъсна от пуловера.

— Маршъл, чувал ли си за Хари Худини?

— Разбира се. Писах доклад за него миналата година, най-великият фокусник.

— И майстор на бягствата. Фокусник и майстор на бягствата. А знаеш ли, че е от Уисконсин? Не много далеч оттук.

— От Епълтън… Знам. Бях го включил в доклада.

— Тогава сигурно знаеш, че след смъртта на баща му, майка му искала той да започне работа във фабрика, за да подпомага семейството си. Вместо това, Худини последвал сърцето си, постъпил в цирка и така станал най-известният изпълнител на своето време. Каква страхотна история, нали? Но сред всичките му постижения, знаеш ли кое е най-голямото бягство на Худини?

— Онова, когато остава в ковчег на дъното на басейн в продължение на час и половина?

— Това е номерът, който го е убил. Не е най-добрият му.

— Ами онзи с водното мъчение, в който го връзват и го потапят в аквариум?

— Не.

— Не знам… Онзи, в който скача от моста… или когато го натъпкват в бидон за мляко… Всичките са велики.

— Прав си. Всички са велики. Но знаеш ли кое бягство е най-сполучливото му, Маршъл? Когато Худини напуска Уисконсин. И продължава живота си.

Обръщайки се към пастора, Маршъл подсмръкна силно, засмука всичко навътре. Погледна надолу през прозореца от плексиглас, към покрива на тяхната къща. Старата му къща.

— Пастор Рийс, мога ли да ви задам един глупав въпрос? Колко далеч е Толедо от Мичиган?

— Няма и час. Защо?

— Не, просто така. Само си мислех, ако някога сте отегчен или нещо подобно, не знам… Може би бихте могли да ни посетите. Такова нещо…

Седнал на щайгата от мляко, пастор Рийс опря лакти на коленете си и се усмихна само с очи.

— Бих искал. А дори и да не съм отегчен, ако имаш нужда да поговориш с някого, или искаш да ме чуеш как крада цитати от старите си проповеди, само ми кажи и аз ще дойда.

Беше искрен.

През следващите десетина години пастор Рийс щеше да поддържа връзка с Маршъл, да го съветва, да посещава Мичиган и (макар че никога не каза на Маршъл) да помага финансово, когато бащата на Маршъл се разболя и сметките за лечение отново започнаха да се трупат. Дори когато бащата на Маршъл се подобри, а тийнейджърът Маршъл беше арестуван след онзи инцидент в Ийст Лансинг, после арестуван отново през двадесетте си години, пастор Рийс продължаваше да се интересува от него, да му пише и да се старае да държи Маршъл далеч от неприятностите, които сякаш постоянно го преследваха.

Всъщност, тъкмо Рийс беше предложил на Маршъл да се запише в армията, тъй като самият Рийс беше бивш военен. Това бе решение, което щеше да промени завинаги Маршъл.

Така че, преди три седмици, когато чу за смъртта на пастор Рийс и разбра, че някой го бе прострелял в гърдите с някакъв странен стар пищов, Маршъл се бе заклел, че ще изкърти портите на ада от пантите им, но ще намери отговорния за това.

— Може би ще успеем да планираме нещо за коледните празници. Или дори по-рано — предложи пастор Рийс, ставайки от щайгата от мляко, принуден да се приведе леко в къщичката на дървото.

— Разбира се — каза Маршъл, загледан как пастор Рийс слиза по дървените стъпала, без всъщност да вярва, че някога ще види пастора отново.