Брад Мелцър
Петият убиец (56)

Глава 55

— Знам, че ме лъжеш — настоявам.

— Не може винаги да лъжа, Бийчър. Не и за всичко.

Чувам от моя телефон операторката на 911 да пита какъв е спешният случай. Казвам й, че съм набрал погрешка, че няма спешен случай, въпреки че виждам един да стои точно пред мен.

— Просто прочети писмото — моли Клементин, вдига го и се опитва да ми го подаде.

Не посягам към него. Не мога.

— Просто го прочети, Бийчър. Прецени сам.

Все още не помръдвам. Срещу мен Клементин размахва писмото като бяло знаме. Колкото и да се прави на добричка с русата си перука и всичко друго, тя си остава същата личност, обитаваща това тяло. Но най-примамливата част от доводите на Клементин няма нищо общо с нея.

— Това е баща ти — казва Клементин и продължава да ми предлага бялото знаме. Как можеш поне да не го прочетеш?

Поглеждам надолу към вътрешната страна на китката си. Ноктите й са оставили вдлъбнатини във формата на полумесец. Ще изчезнат скоро. Моите въпроси няма.

— Наистина ще съжаляваш, ако не го прочетеш, Бийчър.

Грабвам листа от ръката й. Заради лошото качество на фотокопието прилича на факс. Опитвам се да го прочета веднага, преглеждам го веднъж, след това отново — но думите нямат смисъл. Ръцете ми започват да треперят, чувствам се като тийнейджър, който се опитва да прочете упътването на тест за бременност.

Скъпа Тереза,

Името на майка ми. Но онова, което кара тялото ми да изтръпне, да се почувствам сякаш между външния и вътрешния слой на кожата ми има тънка найлонова ципа, с плътното печатно „Т“ пред надрасканото набързо ръкописно „ереза“.

Баща ми почина, когато бях на три години. Не успях да прекарам с него достатъчно време, за да опозная почерка му. Но и до ден-днешен, майка ми пази последната картичка, която й е изпратил — картичка за Св. Валентин със Снупи на нея — в голямата кутия за шапки в ъгъла на спалнята й, където трупа разбъркано всички наши снимки.

Майка ми не вярваше във фотоалбумите. Искаше снимките на купчинка, за да може да се рови в тях по всяко време. Като архивист, тази бъркотия и сега направо ме убива. Но като син оценявах възможността да разглеждам старата картичка за Св. Валентин.

Тя не казваше много. Най-отгоре баща ми беше написал На моята Тереза за Св. Валентин и бе оставил картичката да говори сама за себе си. Но начинът, по който бе написал Тереза — печатно „Т“ и ръкописно „ереза“… Бях изучавал картичката с часове, включително и баркода на гърба и цената от деветдесет и девет цента. Познавам тази картичка. И мога да позная почерка на баща ми, когато го видя. Примигвам често и се мъча да прочета писмото.

Скъпа Тереза,

Ти печелиш. Както винаги. Още чувам думите ти от тази сутрин на автогарата. Беше толкова уплашена, че няма да се върна. Заклех се, че грешиш. Но сега съм съвсем наясно, че не е така.

Мъчно ми е заради болката, която знам, че това ще ти причини. И за вредите за нашите дечица. Когато им разказваш за мен, моля те, винаги споменавай, че съм ги обичал, винаги ще ги обичам.

Искаше ми се да бях осигурил по-добър живот за вас. Но с моята смърт опасността заради мен и за тях, и за теб ще изчезне.

Моля те, уреди пастор Рийс да служи на моето погребение. А ако получиш това преди рождения ден на Бийчър, моля те, купи му нещо голямо и глупаво.

Албърт

През целия ми живот ми бях казвали, че баща ми е загинал при автомобилна катастрофа на един мост в Уисконсин. Струва ми се, че найлоновата ципа между слоевете на кожата ми се издува и ме разцепва на две. Ръката ми започва да трепери още по-силно.

Клементин се изправя и посяга да ме утеши.

— Не ме докосвай — предупреждавам я. — Откъде взе това?

— Бийчър, преди да…

— Откъде го взе?

— Бийчър, моля те. Знам, че е трудно. Когато ти ми помогна да намеря Нико…

— Не съм ти помагал да откриеш Нико! Ти го намери сама, а после дойде при мен, като се преструваше, че нямаш никаква представа! Какво става сега, по дяволите!?

Тя се отдръпва половин стъпка назад.

— Погледна ли датата? — пита.

Взирам се в бележката. Баща ми почина на 20 юли. А предсмъртното писмо, или каквото и да е това, носи дата 27 юли. Една седмица след като се предполага, че е умрял.

Езикът набъбва в устата ми. Опитвам се да дишам, но нищо не излиза. Знам, че е лъжа. Всичко, което казва е лъжа.

— Баща ми не се е самоубил — настоявам.

— Не казвам, че го е направил, Бийчър. Но не мислиш ли, че…?

— Не се е самоубил! Никога не би го направил!

— Бийчър, знам, че ти идва като гръм от ясно небе, но трябва да…

— Не ми казвай какво трябва да направя! Не познаваш баща ми! Никога не си се срещала с него! Той не би ни изоставил така!

— Бийчър…

— Не би ни изоставил! — избухвам. — Не е било по негов избор! А ти да идваш тук, да… да… да… ми пробутваш такова фалшиво писмо… Знаех, че си чудовище, Клементин! Но да използваш мъртвия ми баща, за да ме манипулираш по този начин…

— Кълна се в живота си, не те манипулирам…

— Ти си лъжкиня! Всичко е лъжа! — крещя и набутвам листа хартия обратно в ръцете й. Тя се опитва да ми го върне, но аз го блъсвам към нея.

— Ти излъга за Нико! Излъга, когато за първи път се свърза с мен. И какви са всички тези глупости, че си болна от рак и умираш? Има ли нещо свято за теб, Клементин? За какво не би излъгала? И що за глупава перука си сложила сега! — изкрещявам и хващам фалшивата й руса коса.

— Бийчър, спри!

— Защо? Лошо ли е да видим малко истина поне веднъж? — хващам я за косата отново, този път здраво. Тя се килва на главата й. — Какво лошо има да разкрием истинската ти…?

Дръпвам перуката от главата й. Но вместо да се покаже къса черна коса, тя… тя е…

Напълно плешива.