Брад Мелцър
Петият убиец (17)

Глава 16

Един час по-рано

Църквата „Фаундри“

Беше чел в някакво списание, че когато те удари куршум — когато пробие и прогори кожата ти — не го усещаш. Че шокът потиска всяка болка.

Паднал по лице на бродирания килим, пастор Кенет Фрик вече знаеше, че това не е вярно.

За миг забрави как е попаднал тук. Огледа се като примигваше често. Пулсът кънтеше в ушите му. Сигурно беше припаднал. В устата и по езика му пффф, пффф бяха полепнали влакна от килима.

Завъртя се настрани и чу жвакане. Килимът беше подгизнал. Още не можеше да я види… но около бедрата му тъмната локва растеше, разцъфваше под него и бавно поглъщаше килима на зелени и жълти листа.

Почувствал внезапен полъх на студен въздух, пасторът вдигна очи и зърна широко отворения прозорец, който гледаше към улицата. Стаята се завъртя. Не можеше да пренебрегне острата пареща болка в стомаха си, сякаш някой ровеше във вътрешностите му с нажежена маша.

Стисна челюсти толкова силно, че зъбите му сякаш щяха да се напукат. Беше преживявал и по-лоши неща… в армията… после е майка си… да гледа какво ставаше с нея.

През матираното стъкло видя лампите да светват оттатък, в голямата канцелария. Мина Пфистер. Младежката съветничка. Винаги точно навреме.

Пасторът се мъчеше да се изправи на колене, решен да пропълзи до вратата. Туптенето в ушите му ставаше все по-силно.

Разбра, че тази миризма… миризмата на овъглена кожа… идваше от него.

Вече не го беше грижа. Съсредоточи се върху майка си… върху онова, което бе видял…

Затвори очи и зашепна молитва — онази молитва, към която се връщаше най-често. „Бъди силен и храбър! Не трепвай, не се страхувай, защото Господ твоят Бог е с теб, където и да отидеш“.

— Мина — извика, макар да не знаеше дали успява да изрече и дума. — Моля… някой… някой да ми помогне!