Зейн Грей
Железният път (82)

Промонтори Пойнт щеше да бъде онова щастливо място, където източните и западните релси щяха да се срещнат.

През онзи летен ден на 1869 година, който беше определен за привършване на делото, от двете посоки пристигнаха специални влакове. Губернаторът на Калифорния, който същевременно беше председател на западния район, поздрави вицепрезидента на Съединените щати и директорите на Юнион Пасифик. Мормоните от Юта пристигнаха на големи групи. Правителството беше представено от офицери и униформени войски, които с военната си музика придаваха боен вид на последната сцена на голямото предприятие. Ирландците и негрите от изток се смесиха с китайците и мексиканците от запад. След това източните работници сложиха последните релси и западните последваха примера им. Релсите се съединиха. Оставен беше незабит само един шип.

Територията на Аризона беше подарила един шип от злато, сребро и желязо, Нил — един сребърен шип, а последният — от чисто злато — беше изпратен от Калифорния.

Ударите от забиването на последния гвоздей трябваше да бъдат чути от цяла Америка. Омаха беше телеграфният център. Телеграфистът беше съобщил на всички станции, че когато и последният гвоздей в Промонтори Пойнт бъде забит, ще предаде думата „Готово!“

И магията на този апарат щеше да разнесе кратка вест по цялата страна.

Председателят на Съединените щати прие поздравленията заедно с офицерите и инженерите от техническия щаб. Сан Франциско беше подготвил голям празник с топовни гърмежи и парад. В Сакраменто пристигнаха с безплатни билети тълпи ликуващи хора. В Омаха магазините бяха затворени и целият град празнуваше. Чикаго блестеше окичен със знамена. В Ню Йорк хиляди оръдейни гърла съобщаваха новината на света. Всичките градове на Съединените щати празнуваха.

През този летен ден Нил се намираше в Промонтори Пойнт. Той стоеше далеч от тълпата на малко възвишение и наблюдаваше гледката със светнали очи.

Погледът на Нил бързо обхвана всичко. Наблизо седяха приятелите му Пат и Макдермот и палеха лулите си. За тях работата беше свършена. Те бяха спокойни. Никой от тях вече нямаше да работи.

До острия слух на Нил долиташе всичко онова, което се говореше наоколо.

— Мак, ти си дяволски хитър. Кажи кой построи Юнион Пасифик? — запита Пат.

— Лесно е да се отговори. Разбира се, че приятелят ми Касе! — отвърна Макдермот.

— Вярно, ирландците. А сега кажи с какво е построен Юнион Пасифик? Хайде, щом толкова знаеш!

Макдермот почеса обгорелите си от слънцето страни и се опули.

— Източната част с уиски, а западната с чай — отговори той.

Пат погледна с видимо уважение приятеля си.

— Хитър безделник си, Мак. Ирландците с уиски и китайците с чай… Но щом си толкова хитър, можеш ли да кажеш кой погълна парите от цялата работа?

— Дявол да ме вземе, ако не знам къде е отишъл всеки долар — отвърна Макдермот.

Сред тълпата се отвори тесен проход към мястото, където релсите се бяха срещнали. Нил видя най-близките си приятели — инженерите, които стояха до високите чиновници и директори, облечени във фракове. След това Нил почувствува, че кръвта му е пламнала от силна възбуда. Той трябваше да сподели тържеството им. Моментът беше дошъл. Някой го заведе на мястото му, начело на инженерния щаб.

Над гъсто сбитата тълпа надвисна тежка тишина. След това един свещеник прочете молитва с висок и ясен глас. Когато той свърши, началниците започнаха с бавни и достойни движения да забиват последния гвоздей.

Сребърният чук блесна на слънчевата светлина и се спусна надолу. Нил долови, че липсва познатият, ясен звън на стоманата. Ударът беше мек и нежен. Сребро и злато!

Последният удар! И изведнъж тишината беше процепена от гръмките и пресипнали викове на хиляди гърла — тържествуващото ура отекна едновременно с последното съобщение: „Готово!“

Огромна вълна от пъстри шумове и бои заля Нил. Очите му се замрежиха от солени сълзи, перде, което закриваше чудесната гледка. Последният миг беше изминал — онзи миг, за който той се беше борил с всички сили. Победата беше негова. Мракът сякаш се отдръпна от душата му.

И после, както стоеше така гологлав и изживяваше този миг, който заплащаше всичко, когато мелодичното ехо на чука и виковете на тълпата още не бяха заглъхнали, той неочаквано беше обхванат от странното чувство за вечна близост. Не беше ли това дъхът на небето или пък съдбоносният призрак, предвестник на свършена работа и на дългото, сиво бъдеще, което го очакваше?

В ръката си усети малка, нежна и трепереща ръка. Стоеше неподвижен, като камък, сраснал се със земята. Той познаваше това докосване. Не, това не беше сън, нито фантазия или болезнено безумие. Той почувствува топлата плът, нежните, хубавите пръсти; и после пулса на кръвта в такта на надеждата, живота и любовта… Ели Ли!