Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Western Union, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Светослав Иванов (2022)

Издание:

Автор: Зейн Грей

Заглавие: Железният път

Преводач: Владимир Мусаков

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Военно издателство

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Технически редактор: Галя Балабина

Художник: Емилиян Станкев

Художник на илюстрациите: Ил. Линдер

Коректор: Янка Енчева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8524

История

  1. — Добавяне

Следобед, за голямо удоволствие на приятеля си, Нил забави темпото на работата. Палещите лъчи на слънцето, лепкавата пот, мускулната болка, която постоянно растеше, непрекъснатата жажда, изтощението на силите — всички тези усещания се обединиха в едно чувство и постоянно напираха до прага на съзнанието. Ръцете му се израниха, краката му отмаляха. Раната в гърдите му гореше, от нея потече кръв, а и пулсът му се ускори. Когато денят догаряше, младият човек едва се държеше на крака.

Той се върна с работниците в лагера, спа дванадесет часа и се събуди с натежали и наболели членове. Но Нил пак отиде на работа и вторият ден за него измина още по-мъчително.

Третият ден се превърна в решителна борба между волята и тялото, между храбростта и болката. Но той не прекрати работата си, докато можеше да се движи и да носи. И от този ден състоянието му бавно започна да се подобрява.

Наистина би намерил спасението на душата си в тази твърде късно съзната, но чудесна любов към труда и хората. Но на мозъка му бяха нанесени непоправими щети: той виждаше около себе си всичко хубаво, силно разпалващо; и след това със светкавична бързина над чувствата му падна някаква сянка и надеждата угасна.

И той стоеше като че ли обхванат от странно заслепение. Очите му гледаха втренчено нанякъде, докато другарите му го повикваха пак на работа. Тези случаи на внезапно замайване ставаха все по-чести и понякога дори изведнъж го караха да спре, когато вече беше издигнал чука.

Друг път почваше да тъжи за стария си приятел и неразделен спътник — Лари Ред Кинг. Той пазеше свято спомените си за Лари, макар те да надигаха лек и странен шум от миналото — гласа на Бентон, на златото, на порока, на кръвта и на смъртта. Нил не разбираше тайната на онези дни, които беше преживял. Това беше период на разюздан бяс, какъвто неговата раса вече никога нямаше да преживее. Честолюбието и стремежите му, неговото падане, борбата му с ада, приятелството му и неговата загуба, мъките и скърбите му и крайната му победа, всичко това беше символ за напредъка на едно голямо движение.

Мъката по Ели Ли все повече се засилваше. Когато я мислеше за мъртва, той винаги беше чувствувал духа й близо до себе си, всяка сянка му спомняше за нея и гласа й долавяше във вятъра. Сега тя беше жива, но изчезнала далеч зад планините и равнините и откъсната от погледа и ръцете му, за да започне нов и чужд живот. Какво ли правеше сега? Можеше ли да понася всичко това? Той знаеше, че тя никога няма да го забрави — никога няма да изневери на мислите му. Но тя беше млада и суровият живот я беше очукал. Възможно беше да се подчини на заповедите на студения Елисън Ли. В една щастлива обстановка нейната красота и миловидност щяха да примамят цял рояк кандидати.

И ревността, по-силна от всички чувства, с изключение на страха, лиши Нил от неговото въодушевление, блажените му мечти и старото му желание за работа. Все пак, макар радостта му да изчезна, в него все още остана малко смелост. Той чувствуваше, че ревността малко по малко ще го разсипе. Тя беше толкова силна и толкова чудна, че извикваше в паметта му думи и действия, които досега не беше могъл да си спомни. И Нил започна отново да преживява миналото. Много неща го озадачаваха, сякаш се подиграваха с разума, но постепенно всичко започна да става по-ясно и да добива по-дълбок смисъл.

И един ден, когато размахваше чука, неговото Аз, което не преставаше да го мъчи, болезнено, изпитателно и подхранвано от вечни съмнения, зададе нов въпрос на паметта му.

„Какви бяха последните й думи към мене?“

И някъде дълбоко в съзнанието му мъгляво се поя ви отговора: „Нил, аз ти прощавам!“

Той си спомни за лицето й в онзи миг, за тъжните й очи и протегнатите й ръце.

— Да ми прости! Защо? — промърмори объркано и тъжно Нил. Той захвърли чука и застана неподвижен, макар тръбата да свиреше за обед. И докато погледът му се скиташе над горещата, гола пустиня, той отново видя пред себе си онази сцена, когато се беше борил с Елисън Ли за дъщеря му.

„Ли мислеше, че съм убил Стентън — промърмори на себе си Нил като замаян. — Но Ели… тя знаеше, че това е работа на Лари… Защо ли пък това беше хрумнало на Ли… и на генерал Лодж? Той искаше да ме защити… Ах!“

Нил бързо бръкна в джоба си, в който се намираше малкото кожено тефтерче с писмото на Стентън. Той го отвори с разтреперани ръце. Това писмо щеше да му обясни загадката.

Генерал Лодж беше казал, че машинистът му е прочел високо само първите няколко реда; от тях Елисън Ли и останалите слушатели бяха теглили заключенията си.

Нил прочете първите редове.

„Нищо чудно, че мислят, че аз съм я убил! — извика все така на себе си той. — Тя съвсем ясно ме обвинява, макар да иска да каже съвсем друго нещо. Ах, този документ би бил достатъчен да ме обесят!… И въпреки това днес всички знаят, че Лари е стрелял върху нея… Какво всъщност е имала да ми прощава Ели? Погледът й беше такъв, че до гроба си не бих могъл да го забравя.“

И неочаквано истината нахълта немилостиво в съзнанието му:

„Боже мой! Ели вярва онова, което всички останали вярват и което аз, в моето заслепление, не отрекох достатъчно ясно… Че съм бил любовник на Бюти Стентън!“