Зейн Грей
Железният път (13)

Беше средата на септември, когато Нил, придружен от Лари и от един инженер на име Сервис, пристигна с мулетата и запасите от провизии до прохода Черман, готов да започне дългото пазене и изследване на преспите върху линията през зимата.

Местността около прохода трябваше да се подели и на Сервис се падна горната половина, а на Нил — долната. Тъй като наоколо нямаше много дървета и щеше да се чувствува липса от горивен материал, решиха да не строят колиба за Сервис, а да му изкопаят землянка — дълбока дупка в склона на един от хълмовете, която щяха да покрият със земя и клони.

Всъщност никак не беше лесно да се построи хубава землянка — такава, че да не бъде забелязвана от всеки индианец, а освен това да бъде топла, суха и закрита от ветровете. Трябваше да започват на няколко пъти, за да приготвят точно онова, което искаха.

— Вие ще чувствувате по-голяма самота… и студ — забеляза Нил.

— Това не ме тревожи — беше късият отговор.

— Сигурно ще се видим преди снеговете.

— Само ако дойдете тук. Аз не мога да се катеря. Единият ми крак е болен.

— Добре, ще дойда. Сигурно ще имаме още няколко седмици хубаво време. Ще отида малко и на лов.

— Пожелавам ви щастие.

Това бяха думите, с които приятелите се разделиха. Те бяха само двама от онези безстрашни инженери, които бяха избрани да се борят с опасностите и неволите на зимата в тази дива област, за да служат на великото дело.