Зейн Грей
Железният път (11)

Когато се върнаха в колибата, те откриха, че Ели е напуснала стаята си. Тя почти не беше употребявала предметите, които й беше донесъл Нил. Младият мъж чувствуваше нещо като нетърпение, но сам не можеше да определи добре какво точно беше то. След този кратък разговор със Слингерленд много работи се бяха изменили. Нил излезе от колибата и бавно се запъти към потока, където се надяваше да я намери.

— Сега ще опитам нещо ново, Ели — промърмори той, щом я видя, и младежкото в него, което все още не беше изчезнало, го накара да бъде сериозен дори и при шегата си.

Ели седеше на сянка, под ниския бор, където извираше потокът. Тя беше навела глава, забравила всичко наоколо. Заблуден слънчев лъч обливаше косите й с блясък. Острият поглед на Нил веднага откри, че е изпрала кървавите петна от дрехите си. Това откритие беше окуражително. Как можеше да се очаква подобрение в положението й, докато тя седеше непрекъснато с ръце върху голямото черно петно на блузата си — следата, която беше оставила главата на майка й?

Той започна да си подсвирва с уста, извади ножа си и навлезе в гората, за да си отреже прът за въдица. Рибарското му око отдавна беше забелязало пъстървите в този поток и този път той беше взел със себе си и здрав канап, и въдички. Потруди се да вдигне по-голям шум, за да привлече вниманието на Ели. След това излезе с тежки стъпки и започна да бели пръта на не по-далеч от двадесет крачки от нея. Докато вършеше това, си подсвирваше и дори си затананика някаква песен. По стъблата на боровете намери щурци, червеи и какавиди и с тази богата стръв се приближи до потока.

Още след първото хвърляне се улови тлъста пъстърва и в този момент изчезна цялото му старание да бъде равнодушен, изчезна решението за хитрата му игра, изчезна съзнанието за близостта на Ели. Нил обичаше риболова. Накъдето и да погледнеше, забелязваше главите на скачащите пъстърви. Тази малка рекичка беше чудесна. Чиста като кристал, тя ту с луда бързина се спускаше между скалите, ту образуваше дълбоки вирове и ромонеше в малките водопади, оградена от свежа зеленина и позлатен есенен листак. Птичките пееха в дърветата, но над цялата околност сякаш се беше настанила тишината на самотния хълм. Нил забрави за Ели, забрави, че с този опит искаше да разбере дали е чувствителна към пренебрегване. Потокът гъмжеше от лакоми и наивни пъстърви. Досега нито един рибар не беше смутил тяхното спокойствие. За кратко време улови три.

Когато хвърли последната стръв — голяма вкусна какавида, — последва пляскане, раздвижване на водата и силно дърпане. Нил с въодушевление видя, че е уловил нещо грамадно. Рибата подскочи във въздуха. Дивият скок, силният плясък и изненадващата големина на рибата разпалиха у Нил момчешките му страсти, той забрави и последния остатък от оскъдните си познания по въдичарството и дръпна с всичка сила канапа. Прътът се огъна, грамадната пъстърва изскочи със силен плясък от водата и за миг тежко се залюля във въздуха. На Нил се стори, че чува слаб вик зад гърба си. От силното движение той се принуди да седне на земята. После обаче отметна въдицата назад. Канапът се скъса. Рибата падна в тревата и започна да се мята насам-нататък. Нил скочи като луд, за да не й позволи да избяга в потока. Неочаквано край него профуча някаква тъмна сянка. В следния миг той, объркан, видя Ели, която държеше пъстървата за хрилете…

— Вие не знаете как се лови риба! — извика тя със строго заповеднически глас.

— Аз ли не знам… хм? — отговори Нил смутено.

— Големите риби се докарват до брега във водата. А вие веднага я измъкнахте. Ако не бях аз, с тази беше свършено.

Тя се беше задъхала от внезапното напрежение и от възбудата си. По бледите й страни се бяха появили червени петна. Очите й блестяха смело и решително. Нил я погледна изненадан. После се сети за пъстървата, която все още се извиваше в ръцете на Ели, и я взе.

— Какъв голям екземпляр! Не е ли чудесна, Ели? Благодаря ви! Вие бяхте много сръчна. Вижте само колко е плъзгава.

Ели приклекна и избърса ръцете си в тревата, а Нил умъртви рибата и я наниза заедно с останалите три на тънко върбово клонче. После се обърна към Ели и поиска да изкаже радостта си, че пак са заедно. Но миг по-късно намисли нещо по-хубаво и реши да продължи опитите си, като я отвлича от собствените й чувства. Сега тя беше станала съвсем друг човек и тази промяна в нея му харесваше. Той се страхуваше да не изпусне сгодния момент.

— Искате ли да ми помогнете в търсенето на нова стръв? — запита той.

Ели кимна и стана. Едва сега Нил забеляза, че тя беше боса. Бедната! Нямаше обувки и той не знаеше как да й намери нещо подобно в този пущинак.

— Ловили ли сте някога пъстърва? — запита, докато ровеше земята под едно изгнило дърво.

— Да, в Калифорния — отвърна тя. И изведнъж очите й потъмняха.

— Ще тръгнем надолу по потока — каза Нил бързо, страхувайки се, че въпросът му беше нетактичен. — Нататък има няколко чудесни вира.

Тя тръгна до него, като внимаваше да не стъпва върху острите камъни. Нил си каза, че ще трябва да бъде безкрайно внимателен, за да не изпусне някоя дума, която да върне девойката пак в онази отчайваща апатия, в онова безчувствено и глухо състояние, от което се страхуваше.

На другия край на долината, там, където потокът извираше, местността беше равна и открита като поляна. До самия бряг на потока растяха трева и хиляди цветя. Дълбоки вирове синееха под храстите и в тези вирове Нил хвана такива риби, каквито първобитната му въдица не можа да издържи и те се откъснаха. Но това малко го интересуваше. Слънчевата светлина обливаше водите на потока, красота и благоухание се ширеха наоколо и гледката ставаше все по-хубава, колкото по-надолу слизаха. Стигнаха до едно място, където водата се пенеше над скалистото си дъно, и тук Нил поиска да премине на другия бряг. Нагази в коритото, горящ от нетърпение да види какво ще направи Ели.

— Аз не мога да мина тук! — извика тя.

Нил се върна при нея.

— Ще ви пренеса. Дръжте въдицата — каза той. — Рибите ще оставим тук.

След това я вдигна на ръце. Колко лека беше тя — много по-лека от онзи пръв път, когато я беше носил на ръцете си. В средата на потока се подхлъзна и за малко не падна. Ели извика. Нейният глас изпълни Нил с радост. Каквото и да беше преживяла, тя беше жена, беше момиче — и се страхуваше. След това той продължи играта — стъпи нарочно накриво и с големи усилия успя да се задържи на краката си. Тя конвулсивно обхвана шията му със свободната си ръка и когато той запази равновесие, главите им се допряха. Косата й закри очите му. Той се засмя. Но нима напрежението беше накарало сърцето му да бие така неравномерно? Най-после Нил стигна до отсрещния бряг.

— Вие за малко не паднахте с мене — каза Ели.

— Е, щях да глътна малко вода — отговори той, но не можа да я накара да се засмее.

Малко след това срещнаха Лари, който се беше превил под тежестта на убита сърна. Каубоят хвърли товара си и ги поздрави високо.

— Как сте? — запита той и поздравът му сякаш се отнасяше повече за Ели.

— Кой е той? — запита тя.

— Приятелят ми — отговори Нил. — Лари Кинг. Но аз го наричам Ред — Червенушко, по много ясни причини.

— Е, мис Ели, смятам, че няма да се случи нищо особено, ако и вие ме наричате Ред — каза Лари провлачено — или по-добре Реди. Досега още никоя дама не е имала тази висока чест.

Ели го наблюдаваше втренчено, сякаш го виждаше за пръв път. Но тя не отговори. И Лари, който бързо губеше търпение, нарами отново сърната и потегли към колибата.

— Всичко хубаво! — извика той многозначително.

Нил хвърли бърз поглед върху Ели. Искаше да види дали е обърнала внимание на добродушната забележка на каубоя. Но тя навярно не беше чула нищо. Изглеждаше уморена. Устните й бяха леко разтворени и дишаше бързо.

— Уморена ли сте? Тогава да се върнем в колибата.

Докато вървяха покрай потока, той говори малко, защото се страхуваше да й каже, че трябва да се върне в лагера си, за да бъде готов на другия ден за една важна работа. Реши се да стори това едва когато приближиха колибата. Тя посрещна новината мълчаливо и отиде веднага в стаята си.

Нил помогна на Лари и Слингерленд в приготвянето на обяда, в който, както всички очакваха, щеше да участвува и Ели. Но когато всичко беше готово и Слингерленд я повика, той не получи отговор.

Нил я намери обзета пак от старото, безнадеждно и мрачно настроение. Той се опита да я разведри, отначало с търпение и добро, но напразно.

Тя не искаше да отиде с него. Обедът мина без нея. Едва след това Нил успя да я накара почти насила да хапне нещо. Той отново се почувствува обезкуражен. Времето беше преминало много бързо, а ето че се появи и Лари с конете. Малко след това слънцето залезе. Щяха да минат седмици, а може би и месеци, докато я видеше отново.

— Ели, ще забравите ли някога мъката си?

— Не… не — въздъхна тя.

Той хвана с ръка брадичката й, накара я да вдигне очи и я погледна сериозно. Изопнати черти, бледо, безкръвно и слабо лице, отпуснати устни и тъжни очи — сега тя не само че не беше красива, но беше изгубила и предишната си миловидност. Замъглените й, изпълнени със скръб очи не избягнаха погледа му; те го гледаха втренчено и безнадеждно, в тях се четеше желание за смърт. О, ако можеше да намери вълшебните думи, ако множеше да направи точно онова, което щеше да надвие дълбоката й меланхолия! Внезапно той почувствува желание да я целуне. Устните й бяха толкова близо. Но той знаеше, че не бива. Може би един ден тя щеше да го обикне, обаче сега…

— Значи не искате да забравите мъката си?

— Не… не.

— Но вие се бяхте толкова изменили долу, при потока.

Тя не отговори. Очите й потъмняха, станаха мрачни. Нил сякаш почувствува изстиването на душата й.

— Аз заминавам — каза той след кратко колебание.

— Да…

— Това не ви ли тревожи? — продължи той с нетърпение.

Тя мълчеше и го гледаше втренчено.

— Защо? — Гласът й прозвуча глухо.

— Защо!… Ами защото — заекна той разгневен над самия себе си. Защо, защо наистина трябваше да я тревожи това?

— Бих искала… да ме оставите… да умра! — простена тя.

— О, Ели, Ели! — започна Нил отчаян. После долови променения тон на гласа й: тя започна да чувствува, започна да мисли. Той се закле да победи тази болест и решението му го разпали, изостри ума му, засили неговата хитрост. Известно време я наблюдава. После сложи ръце на раменете й и я притегли към себе си. Тя слезе от леглото си от бизонови кожи и коленичи пред него. Тогава той за пръв път забеляза известна боязливост в държанието й. Може би това беше страх. Във всеки случай тя отвърна лице встрани така, че то остана скрито зад разпуснатите й коси.

— Ели, Ели! Послушайте ме! Няма ли нищо, заради което да искате да живеете?

— Не.

— Все пак… има.

— Какво?

— Е добре, аз… ето каква е работата… Ели… Аз целият съм ваш!

Гласът му звучеше малко пресипнало. После той се засмя. Колко странно звучеше смехът му! Той щеше да запази до смъртта си спомена за това грубо мебелирано помещение, с неговите каменни стени и кожени покривки, за това коленичило до него момиче във вечерния здрач.

— Вие!

Досега тя още не беше произнасяла дума с такова учудване. Най-после той беше ударил там, където трябваше. Едва сега му се стори, че държи живо същество в ръцете си. Тази единствена дума сякаш беше прогонила завинаги глухото зашеметяване и страшното равнодушие. Почувствува някаква буца в гърлото си, която му пречеше да говори.

— Разбирате ли ме сега, Ели? Вие имате за какво да живеете!… Чувате ли?

Когато до ушите му достигна тихият утвърдителен отговор, той неочаквано се усети силен и радостен, защото чувствуваше, че е спечелил победата, победата над нейното отчаяние, над нейната скръб.

— Чуйте, аз отивам отново на работата си. Ще остана там няколко седмици — може би и повече. Но ще се върна!… Още през ранната есен. Ще остана при вас цялата зима. Ще работя над прохода… И после, един ден ще стана голям човек — главен инженер или управител на линията… Когато всичко това стане — когато получа голяма служба… искате ли… искате ли да станете моя жена?

Нил чу как тя си пое дълбоко дъх, почувствува трептенето на тялото й. Той я пусна и стана, уплашен, че може да се забрави и да я прегърне. Тя и без това беше достатъчно развълнувана… Разкаяние, грижи и нежност изпълваха сърцето му и въпреки всичко той се чувствуваше радостен. Съвестта му шепнеше, че не е постъпил зле, макар и малко заповеднически. Сърцето му биеше бързо и тежко.

— Довиждане, Ели, аз пак ще се върна. Не забравяй!

Тя остана неподвижна на пода, разпуснатата коса скриваше лицето й, не каза нито дума, не направи никакъв знак.

Нил излезе. Хладният и свеж въздух лъхна горещите му страни. Лари го чакаше с конете. До него стоеше Слингерленд и го гледаше загрижено. Двамата мъже се извърнаха към Нил. Той усети погледите им и сподави вълнението си. И неочаквано, както ставаше винаги с него при най-високата точка на насладата, той почувствува някакво изменение в самия себе си и стана напълно спокоен:

— Можеш да ме поздравиш, Ред! Сгодих се! — той свали пръстена от ръката си и го подаде на трапера.

— Дайте на Ели този пръстен, Слингерленд. Кажете й, че това е моят залог. Пак ще дойда!