Зейн Грей
Железният път (46)

В Бентон Нил се настани при приятеля си Лари. Отначало той искаше да премълчи пред каубоя последните събития, поиска да не му казва, че е намерил Ели Ли и че я е изгубил за втори път. Но когато се видя в невъзможност да мълчи и му разкри всичко, съжаляваше, че е изменил решението си. Лари взе цялата случка много присърце. Той също смяташе за по-вероятно Ели да е попаднала в ръцете на индианците. Все пак той се изказа с дива ярост за хора като Фресно и за всички бандити и десперадоси, които бяха наводнили Бентон.

Нил помоли каубоя да бъде внимателен, да не бърза и да остави нещата да назреят, като по този начин го подкрепи, вместо да увеличи мъчнотиите с буйство.

— Нил, аз мисля, че с Ели е свършено — каза мрачно Лари.

— Не, не, Лари! Не може да бъде. Ако тя беше мъртва… или… о, аз щях да почувствувам.

Но Лари не можеше да бъде убеден. Той познаваше тежкия граничен живот и знаеше колко са малки шансовете за Ели.

— Мисля, че трябва да потърся този Фресно — промърмори той. И затъна още по-дълбоко, отколкото когато и да било в лудия живот на Бентон.

Една вечер, когато се връщаше от работа, Нил завари каубоя вкъщи. Лари правеше странно впечатление, застанал в полумрака. Той държеше в ръка колана с револверите си. Нил запали лампата.

— Здравей, Ред! Какво има? Като че ли ти се е случило нещо.

— Искаха да ме изхвърлят от танцувалната — каза Лари.

— Коя?

— На Стентън.

— Е, и успяха ли?

— Съмнявам се. Държах се спокойно. Но някоя нощ ще изпразня този вертеп.

Нил не можеше да разбере какво става с Лари. Мускулите на каубоя като че ли отслабваха, свитите му устни започнаха да трептят, трепереха и ръцете му. След това той залюля сериозно и мрачно колана с кобурите си сякаш се двоумеше дали да го свали, преди да си легне.

— Ред, ти сигурно си използувал револвера си! — извика Нил.

Лари само го погледна и Нил изтръпна.

— Разбира се.

— По дяволите! Знаех, че ще стигнеш дотам. — И Нил замахна с пестник. — Мъртъв ли е?

— Мисля, че е мъртъв, момчето ми! — каза замислено каубоят. — Не съм проверявал… не бях стрелял доста отдавна… А сега танцът отново ще започне, това е съвсем сигурно.

— Разказвай бързо! — извика Нил, като дръпна колана и го захвърли на кревата.

— Добре! — каза Лари и пое дълбоко дъх. — Още като отидох за първи път в лавката на Бети Стентън, едно хубаво момиче започна да ми намига. Е, добре, ние танцувахме и щяхме да прекараме добре времето, ако ни бяха оставили на спокойствие, но там имаше един негодник на име Корди — кавгаджия, на плановете на когото, изглежда, бях попречил. Не исках да безпокоя Ръби — и затова се държах като агънце.

Тук той спря, изтри лицето си и накваси устните си.

— Е, и после? — запита нетърпеливо Нил.

— Днес пак се видяхме с Ръби и тя ме покани да танцуваме. Не минаха и три минути и ето че Корди тръгна като побесняло куче заедно с още един негодник — и двамата зачервени от изпитото уиски. Знаех много добре, че са страхливци и че играта им е само блъф. Дадоха ми да разбера, че за мене ще стане много горещо, ако не се махна веднага по дяволите. А момичето стои презрително и небрежно, с полузатворени очи и лека усмивка на устните и сякаш ми казва: „Реди, нима ще оставиш да те изхвърлят? Този негодник няма никакви права над мене.“

Нил погледна изпитателно Лари. Каубоят кимна и после продължи:

— Работата с Корди се ликвидира бързо. Проклетото магаре посегна към револвера си. Натиках оръжията обратно в пояса му и го изпратих. Дотук всичко добре. Но ето че приятелчето на Корди — полупиян негодник и кавгаджия — скочи вместо него в дупката. Изрева толкова високо, че музиката престана. Почти всички се измъкнаха от залата. Някои застанаха до вратата. Само Ръби остана при нас. Тя е храбро момиче. Утре пак ще я видя.

— Ще трябва да се откажеш от това — каза Нил. — Но хайде, свършвай историята!

— Та значи дебелакът се приближава и ми казва: „Ще оставите ли Ръби на мира?“

Отвърнах му учтиво: „Смятам, че това съвсем не ви интересува.“ Тогава той зае поза, като че ли ще се качва на кон, и ревна: „Извади револвера си!“

Запитах го съвсем наивно: „Защо, господине?“

— Защото искам да те застрелям, а никога не убивам човек, преди да има оръжие в ръката си — каза той толкова високо, че всички наоколо го чуха.

Отговорих му бавно и разумно:

— Тази игра не е честна, момчето ми. По-добре дайте вие първия изстрел.

А той кресна: „Червена глава!“

Това вече беше прекалено. Цапнах го зад ухото с левия си пестник. Той се олюля, но не падна… после посегна към револвера си.

Лари отново спря. Той имаше вид на обиден и върху устните му заигра иронична усмивка.

— Когато той се строполи, видях, че дори не съм му дал време да хване дръжката на револвера си… Но това, което ме ядосва, е, че куршумът ми след като бе преминал през тялото му, бе пробил тънката стена и бе улучил в съседната къща някакво момиче. Изглежда, че е тежко ранено… Та тези магарета трябва да имат стени, които поне да спират куршуми.