Зейн Грей
Железният път (20)

Нил напусна Норт Плейт с един керван. След дълго и бавно пътуване стигнаха до мястото, където трасировачите бяха прекъснали работата си за тази година. Тук беше съществувал огромен лагер. Сега голото, кално място приличаше на разбито от циклона степно гнездо, остатъците от което бяха унищожени от прериен огън. Петнадесет мили по-нататък след два дълги, празни и непоносими дни Нил чу локомотивна свирка. Звукът идваше отдалеч, но все пак това беше свирене. Нил нададе радостен вик и спътниците му се присъединиха към него.

На хоризонта се появиха облаци дим и широк, нисък, неравен силует на множество бараки и палатки.

Нил широко разтвори очи, когато колата навлезе в този лагер. Той приличаше на лудница. Пъстрата тълпа от хора като че ли вършеше всичко друго, освен работа. По-голямата част от тях като че ли имаше за единствена цел да атакува дългия влак от товарни и стари пътнически вагони. Нил се хвърли в навалицата и достигна до влака. Колкото и неприятен да беше, престоят му в този лагер не трая повече от десет минути.

Той се чувствуваше необикновено горд. Беше участвувал сам в измерването на линията, по която сега пътуваше с трясък, скърцане и клатушкане старият влак. Всички картини, които бързо се нижеха пред очите му, се отпечатваха дълбоко в паметта му: групата сурови работници, които му се сториха като най-лудите хора, които някога беше виждал, шумът, глъчката, димът, непрестанно клатушкащите се, раздрънкани вагони, отпадъците, развалините и сметта край пътя. Във всичко това той намираше нещо романтично. Нил гледаше с очите на златното честолюбие и неизмеримите блянове.

И през целия път от двеста и шестдесет мили, прокарани тази година, той нито за миг не почувствува досада, както и през четиридесетте мили, построени миналата, с техните многобройни и безбройни спирки. Най-после стигнаха Омаха — същински кошер — бъдещият Метрополис на Запада.

Тук Нил потъна в истински хаос от планове, задачи, привилегии, ипотечни и наемни права, представителни, държавни и национални интереси, лъжи, печалби и изнудвания, изобщо — изобилие от егоистични и користолюбиви мотиви, богатство от низки и благородни цели, гъмжаща тълпа от хора. Всичко това беше материал за построяването на Юнион Пасифик.

Ник беше мечтател като малкото хора, в умовете на които за пръв път се беше родила чудната мисъл за железопътната линия от изток към запад. И той се намери пред един странен факт. Колкото и велик да беше този план, в политическо и търговско отношение търпеше критика. Жалко беше да се научи, че мъже с честни и благородни намерения бяха загубили цялото си състояние при опит да съберат пари за постройката на Юнион Пасифик. От друга страна, се получаваше известно удовлетворение, че и много капиталисти, протегнали алчните си нокти нататък, също бяха разорени.

Председателят и Конгресът на Съединените щати имаха достатъчно свои грижи след края на гражданската война, а правителството можеше да отделя съвсем нищожни материални помощи чрез отстъпване на земи и заеми. Но то предлагаше големи награди за хората, които се наемаха да строят линията.

Първото строително дружество подписа повече от един и половина милиона долари и внесе четвърт от сумата. Но тя беше изразходвана толкова бързо, че очите на дружеството се отвориха: то видя каква бездънна пропаст се крие зад това предприятие и сметна работата за изгубена.

След това беше основан тъй нареченият Credit-Mobilier, който както бързо получи голяма известност, така също бързо се опорочи. От начина, по който по това време се управляваше строежът на линията, се виждаше, че то е най-обикновен тип дружество. Неговите директори бяха на мнение, че всичките пари, които изобщо ще могат да се спечелят от Юнион Пасифик, трябва да се събират през време на самия строеж и за тази цел организираха хитра система.

Но скоро машинациите на Credit-Mobilier доведоха до най-сериозния политически скандал в историята на Конгреса на Съединените щати.

Материалните разходи изобщо бяха твърде високи и чрез неочаквани скокове ставаха чудовищни. Омаха не беше свързан с Изтока и затова всички пратки, материали, машини, локомотиви, вагони и работници трябваше да бъдат изпращани с параходи от Сен Луи по буйната река Мисури. А това беше работа, която изискваше най-голяма практична сръчност и енергия. Наоколо в прерията в радиус от стотици мили не се намираше нито едно дърво, нито един храст. Прерията беше истински рай за бизоните, но и истинска пустиня за железопътните работници. Освен това отдалеч трябваше да се носят не само дърва, отоплителни материали и железопътни траверси, но също така и камъни за мостовете. Десетки хиляди хора се занимаваха с това и онези, които се пазаряха за умерена цена, скоро научаваха, че други получават повече. И тъй като дружеството се намираше в ръцете им, искаха огромни суми.

Едно от най-особените явления, които съпровождаха строежа (нещо, което караше Нил да изпада в безсилен гняв), беше законът, който правителството на Съединените щати издаде. Според него всяко разстояние от известно число мили трябваше след построяването му да бъде преглеждано от комисия специалисти, които се произнасяха за работата. Нито една от тези комисии не се срещаше с друга по разбиранията си. А „специалистите“, които трябваше да играят мъчната си роля в объркания лабиринт от планове и контрапланове, се колебаеха и правеха неизбежно доклад, че този или онзи участък трябва наново да се строи.

Така се разбра скоро, че един от участъците, върху който беше работил Нил, беше неодобрен поради големия наклон. Нил прегледа изчисленията си, а след това потърси Хени и между другото му съобщи, че изчисленията са напълно верни. Хени също изруга, изруга дори по-силно от него, но и той беше на мнението на Нил и затова го посъветва да се обърне към специалистите.

Нил последва съвета му и комисията намери доводите му основателни с едно-единствено изключение. Това изключение беше един човек на име Елисън Ли. Когато чу името му, Нил подскочи. Ли беше сивокос мъж, с набръчкано лице и имаше онзи съсредоточен вид, с който, според наблюденията на Нил, се отличаваха всички ръководни лица на Юнион Пасифик.

Нил твърдеше, че е негов дълг да докаже правилността на работата си и че разполага с нужните числени данни. Мистър Ли отвръщаше, че измерването е лошо и че трябва да се повтори.

— Вие землемер ли сте? — запита Нил и кръвта нахлу в слепите му очи.

— Разбирам малко от строителна техника — отвърна комисарят.

— Изглежда, че това, което разбирате, не е много — каза ядосан Нил.

— Дръжте езика си зад зъбите, млади човече! — отговори Ли.

— Мистър Ли, ще ме изслушате ли? — избухна Нил. — Ето моите изчисления. Вие сте прегледали повърхностно разстоянието и затова някъде сте сгрешили.

Мистър Ли отказа да прегледа изчисленията и направи с нервно движение знак на Нил да се отдалечи.

— Вие пречите на бъдещето ми! — каза твърдоглаво Нил.

— Ако продължавате така да говорите със своите началници, скоро ще загубите службата си!

Тук вече чашата преля. Нил побледня като мъртвец.

— Цялото това безредие със специалисти е безподобен скандал! — ревна той в лицето на Ли. — Скандал! Лодж знае. Хени знае. Ние всички го знаем. А и вие го знаете! Всеки последен глупак, който по някакъв начин е във връзка с правителството, идва тук да пречи на честните и способни инженери, които строят линията. Това е възмутително!… Разстоянието е четиридесет мили. Според вас трябва да се построят наново пет мили. Четиридесет и шест хиляди долара на миля — ето цялата тайна! Още двеста и тридесет хиляди долара в джобовете на някое строително дружество!

Нил напусна бюрото, върна се при Хени и му съобщи дума по дума разговора си. Хени поздрави Нил за мъжествената му смелост, но съжаляваше за спречкването му. То малко щеше да помогне, а сигурно щеше да навреди много повече. Немалко от членовете на тези комисии бяха политици, близки на директорите, и нямаха намерение да щадят Credit-Mobilier.