Зейн Грей
Железният път (66)

Следобедът и нощта на деня, в който се изплатиха заплатите, донесоха за затворената в стаята Ели Ли непоносими, безсънни и страхотни часове. В ушите й звучеше тътнежът на Бентон — смесица от шептене, вопли и смях. До нея непрекъснато достигаха виковете на пияните, студените гласове на играчите, звънът на златото и чашите, непрекъснатият тропот от тежки ботуши, глухи изстрели от далечината, прегракнали гласове на спорещи мъже. Но в този страхотен хаос звучаха най-странно резките гласове на жените, които пееха без душа, смееха се без сърце и крещяха диво, дрезгаво и страхотно…

Още в първите часове на следващата вечер в комарджийницата на Дураде настана суетене. Локалът се беше събудил. Малко след това испанецът сам й донесе храна. Той изглеждаше отслабнал и похабен, но все пак в отлично настроение. Залисан в мислите си, изглежда, не забеляза изплашеното и изпито от мъка лице на Ели.

— Глухонемият идиот, който ти прислужваше, е изчезнал — каза Дураде. — Вчера се изплащаха надниците. Много хора отидоха по дяволите!… Ели, аз спечелих петдесет хиляди долара в злато?

— Нима това не е достатъчно? — запита тя.

Но той не я чу и продължи да бърбори за печалбите си, за златото, за играта и за големите залози, които тепърва щяха да постъпят. Устните му трепереха, очите му блестяха, пръстите му се свиваха във въздуха.

Ели се почувствува облекчена, когато Дураде си отиде. Сега той беше достигнал върха на щастието си и неизбежният край беше близък. Ели си каза, че ако някоя ръка се протегне да я спаси, тя непременно ще използува случая.

Ели беше свикнала да свежда поглед, когато влизаше в игралната зала на Дураде. Често погледите на тези мъже я обиждаха. Но когато този път тя зае мястото си, почувствува, че играчите се държат по-спокойно от шумните комарджии, на които беше свикнала. Дураде й заповяда да донесе нещо за пиене и след това продължи да бъбри възбудено нервно и почти весело.

Ели не повдигна поглед. Но когато донесе табличката до голямата маса, тя неочаквано чу тихото шептене на един от играчите:

— За Бога!… Хок, това е тя!

И след това до ушите й достигна въздишка и тихо възклицание:

— Гръм и мълния!

Ели се завърна на стола си пред бюфета с чашите и едва тогава се реши да погледне. Дураде играеше карти с четирима души. Трима от тях бяха облечени в черно, според обичая на професионалните играчи, а четвъртият носеше сиво облекло и шапка с необикновена форма. Когато срещна погледа на Ели, той свали шапката си. Този — помисли си тя — трябва да беше човекът, гласа на когото чух — звучен глас с английски акцент. Неговото лице беше виждала. И сега тя четеше в лицето му онова, което го беше чула да казва. Той не я погледна повече. Играеше уморено, безразлично и разумно и мислите му, изглежда, бяха заети с други неща.

— Колко карти, Енклайф? — запита човекът в черно.

Англичанинът хвърли картите си на масата.

— Не искам — отговори той.

Играта неочаквано беше прекъсната от силно трополене в съседното помещение, което беше общата игрална зала на Дураде.

— Пак се сбиха! — извика нетърпеливо испанецът. — А днес се явиха само Фресно и Мул.

Отвън се чуха груби гласове, тежко падане, след това револверен изстрел. Дураде скочи.

— Извинявайте, господа! — каза той и излезе.

Единият от играчите веднага напусна помещението, а друг се приближи до вратата, за да наблюдава през пролуките. При масата остана само играчът, който седеше с гръб към Ели. Тя видя как англичанинът се наведе, за да му каже нещо. След това играчът стана, извърна се и се упъти право към нея.

— Името ми е Плейс Хок — каза той тихо и бързо. — Макар че съм комарджия, вие трябва да ми вярвате. Вие ли сте Ели Ли?

Сърцето на Ели заби силно. Тя трепереше с цялото си тяло, докато внимателно оглеждаше този човек. Отблизо той съвсем не приличаше на онзи играч с жесток поглед, който беше седял на масата. Под студената и неизразителна маска на лицето му се криеше беглата сянка на нежни чувства. Очите му бяха кристалночисти и странно проницателни. В тях блестеше възхищение, любопитство и състрадание.

И без да иска, Ели повярва, че може да се довери на този глас, а след това доверието й се прехвърли и върху целия човек.

— О, сър, аз съм болна от страх — заекна тя. — Ако бих се осмелила…

— Вие можете да ми кажете всичко — прекъсна я той бързо. — По-скоро. По собствено желание ли сте тук, сред тези хора?

— Не, не.

— А как?

— О, сър… Нима мислите…

— Още щом ви видях, разбрах, че сте невинна… Коя сте вие?

— Ели Ли. Баща ми е Елисън Ли.

До тях беше приближил и Енклайф.

— Нима това е дъщерята на един от най-големите хора в Юнион Пасифик? — учуди се той.

— Сега нямаме време да слушаме историята ви — прекъсна ги Хок. — Вярвам ви… Значи, тук ви държат като пленница?

— Да, винаги заключена. Отдавна забравих дневната светлина. Заплашиха ме така страшно, че досега не съм се осмелила да помоля някого за помощ. Но Дураде подлудява. Не мога да търпя повече.

— Няма защо и да търпите, мис Ли — каза Енклайф. — Ние ще ви освободим още довечера от този затвор.

— Как? — запита Хок кратко.

Енклайф искаше без повече разправии да напусне направо къщата, но Хок поклати глава.

— Чуйте — започна Ели бързо. — Той ще ме убие на място, ако се опитам да избягам. Той е обичал майка ми. Не иска да повярва, че тя е мъртва, и единственото му желание е да й отмъсти чрез мене… Обкръжен е от цяла банда негодници. Не, вие не можете да ме изтръгнете дори и с хитрост от ноктите му.

— Ако повикаме войници?

— Дураде веднага ще ме убие.

— Не можем ли да се вмъкнем тук нощем?

— Не зная как. Тук никой не си ляга. Заключват ме и грижливо ме пазят… О, вие трябва да използувате слабостите на Дураде. Злато! Той е луд за злато. Ако го хване треската, възможно е да ме проиграе или да ме продаде за злато.

Студените очи на Хок блестяха като огънчета в железни обръчи, той отвори уста да каже нещо… После бързо махна на Енклайф да седне до масата. Те тъкмо сториха това, когато в стаята влязоха двамата играчи, следвани от Дураде. Испанецът потри ръцете си със задоволство.

— Защо се караха? — запита Хок, като изтърси пепелта от цигарата си.

— Няколко пияници, които бяха загубили парите си.

— И които с ваша помощ бяха изхвърлени?

— Да, Мул и Фресно са отново на поста си.

Играта продължи. Ели чувствуваше, че атмосферата се е променила. Сега Хок седеше с лице към нея. И зад всяка карта, която той хвърляше, се криеше мрачно настроение и тайнствена сила. Енклайф скоро напусна играта. Но сега той изглеждаше много по-развълнуван, отколкото по-рано. Скоро се оказа, че Хок, чрез своето умение и сръчност беше притиснал противниците си до стената. Той разпали тяхната страст, раздразни чувствата им. Дураде изглеждаше най-слаб, макар да имаше повече щастие. Другите двама се бореха срещу Хок.

Вечерните сенки започнаха да нахлуват в помещението, когато Дураде извика за светлина. В стаята влезе гъвкав черноок мексиканец с тигрови движения. Той носеше нож, затъкнат в пояса му, и приличаше на разбойник. Когато запали лампите, той се приближи до Дураде и му заговори по испански. Дураде му отвърна на същия език. След това мексиканецът излезе. Един от играчите се изправи.

— Господа, позволявате ли да донеса още пари, за да продължа играта? — запита той.

— Разбира се — отговори Хок.

Дураде също се съгласи. Настроението му се беше влошило.

Играта продължи с още по-голям интерес. Дураде навярно беше дал някаква заповед на мексиканеца, защото след известно време неговите бандити пазачи един след друг влязоха в стаята. Те се движеха тихо и в очите им светеше странен блясък.

— Преустановихте ли игрите вън, Дураде? — запита Хок.

— Време е за вечеря — отговори Мул.

Хок погледна говорещия с остър и смел поглед.

— Аз не говоря с вас — каза той.

Дураде, който разбра колко опасен може да стане този разговор, се съвзе от своята задълбоченост в играта, за да обясни, че е направил това, за да не се смущава повече играта им. Той говореше доста чистосърдечно, но изразът на лицето му съвсем не беше честен.

Скоро след това и вторият от играчите съобщи, че ще бъде много благодарен на господата, ако му позволят да напусне локала да заеме пари. След това той бързо се отдалечи. Дураде и Хок продължиха да играят сами. Щастието клонеше ту към единия, ту към другия, докато двамата играчи отново се върнаха. Те не дойдоха сами. Придружаваха ги още двама души, облечени в черно, с черни сомбрера^[1] и студени лица.

— Може ли да вземем участие в играта? — запитаха те.

— С удоволствие — отговори Хок.

Челото на Дураде се намръщи и червенината изчезна от лицето му. Въпреки че щастието все още беше на негова страна, не му се харесваше очевидната подкрепа на противниците му. Но неговото предразположение за някаква промяна на положението се появи веднага щом той спечели първите големи залози. Старото му настроение пак се върна, а с него и суетата му.

Неочаквано Хок прекъсна играта, като удари с ръка по масата. Разнесе се твърд, металически звук. Но ръката му беше празна. Всеки по-внимателен наблюдател би забелязал, че в ръкава си Хок носеше малък револвер. Но това обстоятелство не направи впечатление на Дураде.

— Протестирам, че този човек се навежда над масата — каза Хок, като посочи Фресно.

— Така ли? — изсмя се отвратителният гигант. Той гледаше дръзко и злобно комарджията.

— Не говорете с мене! — заповяда Хок.

Фресно мълчаливо отстъпи.

— Не се грижете за него, Хок. Момчетата са малко възбудени. Те забравят как да се държат, когато видят големи залози.

— Изпратете ги навън, за да не смущават играта ни.

— Не! — отвърна Дураде остро. — Те могат да наблюдават играта.

— Енклайф! — извика Хок със същата острота, — доведете няколко от приятелите ми, за да наблюдават и те играта. И не забравяйте Нил и Лари Кинг.

Ели, която слушаше с напрежение всяка негова дума, едва не припадна при неочакваното споменаване на тези две имена. Няколко секунди пред очите й притъмня. Стаята се развъртя и на нея й се струваше, че сърцето й ще изскочи от радост.

Англичанинът веднага излезе.

Дураде хвърли бърз и гневен поглед на партньора си.

— Какво значи това?

— Желая няколко мои приятели да наблюдават играта.

— Но аз няма да позволя този червенокос убиец да прекрачи прага на локала ми.

— Много съжалявам, но този път ще направите изключение… И без това, Дураде, на вас не гледат с добро око.

Очите на испанеца блеснаха злобно.

— Да не искате да кажете… сеньор…

— Да — прекъсна го Хок и неговият студен и разсъдлив глас обузда готовия да избухне Дураде. — Спомняте ли си за един играч на име Джонс? Той беше застрелян в тази стая… Но ако и с мене се случи нещо подобно, вие и вашите приятелчета няма да останете дълго в Бентон.

Лицето на Дураде посивя от гняв и уплаха. И в този момент маската му падна. Испанската му природа се прояви. Но също така стана ясно, че Дураде не може да се мери с играч от калибъра на Хок.

— Е, вие само блъфирате ли, или ще продължим да играем? — запита Хок.

Дураде преглътна гнева си и даде да се разбере с едно движение, че играта продължава.

Ели гледаше втренчено към земята. В гърдите й беснееше страшна буря. Разкъсаните й мисли непрекъснато се съсредоточаваха към въпроса дали е разумно да се покаже веднага на Нил и дали опасността не е много голяма. Но тя се чувствуваше обзета от голяма радост и знаеше, че веднага щом той се покаже на вратата, ще се спусне към него и ще повери спасението си на небето. На небето и на Реди Кинг. Тя си спомни за каубоя и чувствата й бяха сковани от страх. Дураде и бандата му скъпо щяха да платят за сметките си, ако Реди Кинг я намереше тук.

Минутите минаваха. Играта продължаваше. Играчите разговаряха тихо. Наблюдателите мълчаха. Съмнителни шумове отвън нарушиха тишината.

Ели погледна втренчено към вратата, която неочаквано се отвори. Влезе Енклайф, придружен от няколко души, хора с бързи движения и зорък поглед. Но между тях не се намираха Нил и Лари. Сърцето на Ели стана тежко като олово. Промяната на чувствата и внезапното разочарование й подействуваха твърде силно. Тя видя как Енклайф поклати глава и позна от движението му, че никъде не е могъл да намери двамата приятели. След това тя неочаквано беше обхваната от необяснима радост, че Нил няма да я намери тук — че Лари няма да употреби револвера си срещу тези бандити. Имаше още възможност да бъде освободена без насилие.

Когато вдигна глава, тя видя, че положението в играта се беше променило. Играеха само още трима души — Хок, Дураде и един трети джентълмен в черно. И още докато Ели ги гледаше, този трети играч хвърли картите си на масата и стана мълчаливо, за да се присъедини към останалите комарджии, които стояха зад Хок. Те бяха загубили злато, от което не се интересуваха много. Но в държанието им имаше по-дълбок смисъл. Играчите се съюзяваха срещу измамническия грабеж.

Дураде беше загубил цяло състояние, но не цялото си богатство. Сега той представляваше жалка останка от някогашния елегантен испанец. Косата му беше мокра и разрошена, яката му беше разкопчана, ръката му трепереше. От долната му устна бликаше кръв. Той не виждаше нищо друго, освен златото, картите и Хок — непримиримия играч с железни нерви и сиво лице. Зад него се бяха наредили пазачите му, развълнувани, нервни, трескави, вперили очи в златото — с изпълнени с омраза и убийствени планове очи.

Ели се измъкна в стаята си, като само притвори вратата. След това тя започна да се разхожда, очаквайки края, който не се осмеляваше да види. Неочаквано силна въздишка, съпроводена от цяла вълна други, по-тежки я накара да се ослуша. Един съборен стол бе нарушил мълчанието, което за миг се бе въдворило.

— Дураде, с вас е свършено!

Това беше студеният, звучен глас на Хок.

Ели изтича до вратата и погледна през пролуката. Дураде стоеше като вързано диво животно. Хок се беше навел над огромната купчина злато на масата. Останалите стояха като вкаменени.

— Тук има цяло състояние — продължи Хок, като посочи златото. — Всичко, което притежавах аз, всичко, което притежаваха нашите партньори, всичко, което притежавахте вие.

Очите на Дураде не можеха да се откъснат от купчината злато. Той дори не беше в състояние да погледне към студения Хок.

— Да, всичко! — отекна като ехо гласът му.

След това Хок се наведе над испанеца като ястреб, готов за удар.

— Дураде, имате ли да заложите още нещо?

Дураде беше единственият, който се помръдна. Той стана бавно, треперещ с всичките си членове, и едва когато се изправи напълно, очите му се откъснаха от жълтата купчина.

— Сеньор, да не искате да ми се присмивате? — изпъшка той пресипнало.

— Предлагам ви цялата си печалба… срещу момичето, което държите тук.

— Да не сте луд?

— Сигурно… Но бързо, бързо! Съгласен ли сте?

— Сеньор, това момиче не бих дал заради златото на двете Индии — отвърна непоколебимо Дураде. В думите му нямаше следа от нерешителност. Предложението на Хок не можеше да възбуди този испанец, който заради злато беше извършил толкова много престъпления.

— Но вие ще я заложите! — извика Хок и сега в думите му наистина звучеше подигравка. С един-единствен жест той блъсна печалбите си към средата на масата и златото остро иззвънтя. Той, играчът, четеше това, което ставаше в душата на противника му.

Челюстите на Дураде конвулсивно се стиснаха. Той сякаш вече нямаше власт над мускулите им, за да може да говори. Онова, което не искаше да продаде на никаква цена, той щеше да рискува на карти, обладан от чудната вяра на играч в силата на случая.

— Залагам цялата си печалба срещу момичето — продължи Хок безмилостно. Към страхотната тежест на предложението му се примесиха презрение, насмешлива храброст и хитро коварство. Той умееше да разпали човека. Комарджията Дураде беше бебе в ръцете на този гигант.

— Хайде, приемате ли?

Дураде скочи, като че ли беше грабнат от непреодолимо течение.

— Си, сеньор! — извика той със силен и радостен глас. В този миг, който без съмнение беше най-големият в целия му комарджийски живот, той неволно употреби матерния си език.

Тласнати от един общ импулс, Хок и Дураде седнаха до масата. Останалите се сгъстиха около тях. Фресно се присламчи със злобен блясък в очите.

— Знаех какво възнамерява Хок — каза той на съседа си. — Той е тук заради момичето!

Играчите изтеглиха по една карта, за да определят кой ще раздава. Картата на Хок беше по-голяма. Той започна да размесва. Ръцете му бяха бели, красиви, като ръце на жена. И колко бързо ги движеше — толкова, че очите не можеха да ги проследят. А несравнимата сръчност, с която ги раздаваше, подчертаваше още повече изкуството му. Подлият Дураде най-после си беше намерил противник, в ръцете на когото приличаше на играчка. Той нямаше шанс. Никое човешко око и никоя човешка ръка не би могла да хване Хок и при най-малкото нарушение на законите на честността. Но всичко в този човек при напрежението на момента показваше какъв играч е той.

Дураде поиска шепнешком две карти и ги хвана с треперещи пръсти. Страхотна надежда и ужасно тържество се изписаха на лицето му.

— Аз вземам три — каза Хок спокойно. И с необикновена грижливост, в пълна противоположност на предишните му движения, той изтегли една след друга три карти. След това ги погледна с невъзмутимото си спокойствие и ги остави открити на масата.

Дураде ги погледна втренчено. От устните му се откъсна пресипнал вик.

Хок се изправи бързо.

— Аз спечелих, Дураде! — каза той. Обърна се към приятелите си: — Господа, приберете, моля ви се, това злато.

После пристъпи към вратата на Ели.

— Елате, мис Ли.

Ели излезе трепереща и залитаща.

Едва сега Дураде вдигна очи от златото, което приятелите на Хок прибираха в джобовете си. Когато видя Ели, в него отново настъпи бавна и необикновена промяна. Най-напред той леко потръпна: ръката на Хок се намираше върху лакътя на Ели. Блясъкът на неговата силна страст за злато, която беше озарила лицето му с горда хубост, сега отстъпи пред мрачната изненада. Сянката се изгуби сред неочаквано пламналия огън. В очите му се четеше непоносима болка от загубата и смелостта, с която не искаше да признае тази загуба. За секунда той представляваше великолепна гледка и може би в този миг говореха расата и кръвта. След това неочаквано, без съмнение обзет от внезапно събудили се спомени, той пак се превърна в жертва на необяснима и ненаситна омраза.

Ели отстъпи назад. Тя знаеше, че Дураде вижда в нея майка й. Спомени, любов, злато, игра — нищо не можеше да попречи на плановете на испанеца.

— Вие ме надхитрихте, сеньор! — прошепна той.

— Аз ви бих в собствената ви игра — каза Хок. — Моите приятели и хората ви чуха какви са залозите… и видяха играта.

— Сеньор, аз не бих заложил за нищо тази девойка!

— Но вие я загубихте… Предупреждавам ви, Дураде, бъдете разумен поне веднъж в живота си!… Вземете златото, което е останало.

Дураде блъсна златото с такава сила, че преобърна масата и монетите се разсипаха със звън на земята. Това безсмислено разпиляване на богатството освободи хората на Дураде от тяхното неподвижно напрежение. Те започнаха да събират парите.

Синият блясък на един „Дерингер“ в ръката на Хок спря испанеца. Съскайки като змия, той отстъпи, вцепенен за секунда от страх, който бързо преминаваше в луда ярост.

— Застреляйте го! — каза Енклайф със студенина, която показваше неговата предвидливост.

Един от приятелите на Хок размаха бастуна си и счупи една от лампите. Със същите бързи движения той строши и останалите две. Помещението потъна в мрак. Това, изглежда, беше знакът за хората на Дураде да започнат като луди да грабят златото. Дураде извика и се спусна напред.

Ели почувствува, когато я дръпнаха назад към вратата, откъдето я въведоха в съседната стая. Тук беше малко по-светло. Тя различи фигурите на Хок и Енклайф. Последният затвори вратата. Хок запита Ели шепнешком, макар шумът в съседната стая да правеше това съвсем излишно:

— Има ли изход от тук?

— Прозорецът.

— Енклайф, отворете прозореца и изведете момичето навън. Аз ще спра Дураде, ако влезе. Бързо!

Докато Енклайф отваряше прозореца, Хок застана пред вратата с протегнати ръце. Ели все още различаваше в полумрака високата му фигура. Съседната стая се беше превърнала в ад. Дураде викаше за светлина, хората му с рев се бореха за златото, а приятелите на Хок си пробиваха път към изхода. Това, че те не бяха последвали Хок, показваше предположението им той да се е измъкнал през другата врата.

— Елате — каза Енклайф.

Той помогна на Ели да излезе през прозореца и с мъка я последва. След това тихо извика Хок. Комарджията се намери вън бързо и безшумно.

— А сега? — промърмори Ели.

Намериха се в тясно дворче, между дървена постройка и някаква голяма палатка. Откъм палатката се чуваха развълнувани гласове и те без съмнение накараха Хок да се усъмни, защото той направи знак да мълчат и поведе Ели през тъмния проход, който завършваше в по-голям двор, заобиколен от черни, ниски постройки. Енклайф неотлъчно ги следваше.

Нощта беше мрачна. На небето не се виждаше нито една звезда. Студен вятър облъхна лицето на Ели и след дългото затворничество той й подействува освежително. Хок започна да се промъква напред. Дворът беше постлан с груби дъски и затрупан с дървен материал. Тук доскоро се беше издигала барака.

— Никаква врата — прошепна Хок.

— Също и от тази страна. Трябва…

— Слушайте!

От всички страни долиташе шум, но най-силен беше този, който идваше откъм тесния коридор, водещ към игралния дом на Дураде. Тъмнината беше разкъсана от светлини. Силният глас на Дураде се смесваше с други по-дълбоки и прегракнали. Някой разговаряше с испанеца, който очевидно беше прегледал стаята на Ели и беше забелязал отворения прозорец.

— Слушай, мръсни мексиканецо, при нас няма жива душа от вашите. Ще застрелям първия, когото срещна — извика някакъв сърдит глас.

След това се чу гласът на Дураде:

— Видяхте ли ги?

— Чухме, че се измъкнаха през прозореца.

Дураде започна да ругае високо на испански. След това той извика:

— Фресно, Мул, вземете няколко души и идете надолу по улицата. Те не могат да ни избягат… Макс, претърсете двора с хората си!

Последва хаос от тихи и неразбрани гласове.

— Убийте ги, доведете момичето и златото е ваше! — извика Дураде.

Чу се тропот от тежки ботуши и тихото мърморене на сърдитите бандити. Хок се наведе над Енклайф:

— Обградиха ни — прошепна той.

— Да, но тук е доста тъмно. Освен това негодниците ще напредват бавно. Останете тук, докато аз се опитам да направя някакъв отвор.

Енклайф беше напълно спокоен, като че ли ставаше дума за някаква маловажна работа. Той изгаси цигарата си, хвърли я и после свали ръкавиците си.

Лицето на Хок блестеше бледо в нощния мрак. Той стоеше, опрял лакти в тялото си, с по един револвер във всяка ръка.

— Ех, да имах по-тежки оръжия — каза той.

Вълнението на Ели се уталожи при мислите, които нахлуха в главата й. Тези двама чужди мъже бяха застанали с рицарско спокойствие срещу враговете й и с няколко храбри думи и действия се бяха обрекли на неизвестна съдба.

— О, аз трябва да ви кажа всичко! — прошепна тя. — Чух, че искахте да повикате Нил и Лари Кинг… Сърцето ми се смрази! Нил, Уорън Нил е мой годеник. Ето, вижте, аз нося пръстена му.

Хок се наведе, погледна лицето на Ели, хвърли поглед върху пръстена. После се извърна към Енклайф.

— Какво ли не става по света… Аз все подозирах, че с Нил се е случило нещо. Сега го разбирам… след като видях момичето му.

— За Бога! — възкликна Енклайф.

— Аз ще спра хората на Дураде. Искате ли да спасите момичето?

— Къде да го заведа?

— Къде ще бъде на сигурно място? Във войсковия лагер? Не, много е далеч. О, заведете я при Стентън. Разкажете всичко на Бюти. Тя ще я скрие. А после потърсете Нил и Лари Кинг.

Тонът на гласа му и близкият му дъх събудиха у Ели необикновено предчувствие — че той никога вече няма да напусне тази мрачна клопка. Тя чу как Енклайф откърти една дъска от стената или от оградата. Този шум й се стори извънредно силен. Гласовете от палатката бяха замлъкнали. Студеният вятър духаше над голите основи. Някъде далеч се чуваха музика и пиянски крясъци. Нощното опиянение на Бентон беше започнало.

Неочаквано на около петдесет крачки от тях в тъмната част на двора блесна светлина.

Хок дръпна Ели по-близо до Енклайф.

— След мене! — прошепна той.

Силното скърцане на дървото свидетелствуваше за напредването на Енклайф. То същевременно издаваше на бандитите и положението на бегълците. Светлината изгасна. Чуха се развълнувани гласове. След това по дъските се чуха стъпки.

На Ели се стори, че вижда ясно очертани плъзгащи се в полумрака фигури. Когато се извърна, тя видя, че през отвора, който Енклайф беше направил, прониква светлина.

Неочаквано една червеникава светкавица разкъса тъмнината. Ели чу силния удар на куршум в стената. След това стреля Хок. Неговият „Дерингер“ издаде тънък, злобен гърмеж. Последва вик и стон. Отново се чуха изстрели. В дървото започнаха да се забиват един след друг куршуми. Внезапно Хок се олюля. Ели видя нов залп от светкавици, които разкъсаха мрака. И тя с ужас виждаше всеки път, когато Хок биваше улучен. Пресипнали гласове и задавени викове се смесваха с ехото на изстрелите.

След това Енклайф я хвана с две ръце и й помогна да мине през дупката, която беше пробил в оградата. Тя излезе с гръб напред. Пред очите й все още се очертаваше изправената фигура на Хок, който стоеше на поста си. Той като че ли се люлееше. В последния миг тя беше принудена да напусне отвора. Макар още да не се беше огледала встрани, тя разбра, че се намира в слабо осветено спално помещение. Изстрелите вън престанаха. Тя чу как върху дъските нещо тежко падна. След това до слуха й достигна шум от бързо и леко трополене на множество крака.

Енклайф успя да се вмъкне с краката навътре в отвора. Той с мъка започна да се провира, когато някой неочаквано го спря. Дъските изпращяха. Тялото на Енклайф се залюля, след това той бързо замаха ръце зад себе си. Ели дочу задавени испански думи. Тя стоеше като вкаменена, сигурна, че Дураде е нападнал англичанина. Изведнъж англичанинът се дръпна силно навътре и издърпа след себе си нисък човек, който размахваше безпомощно ръцете и краката си. С едната си ръка той го хвана здраво за гърлото, а с другата изви китката му. Ели позна мексиканския пазач на Дураде. В пестника си той държеше нож с окървавено острие.

Щом се намери в стаята и можеше да се движи, Енклайф ликвидира мексиканеца с разумно и безжалостно спокойствие. Ели видя как той изви и счупи ръката, която държеше ножа. Но не тази гледка, а очите на мексиканеца накараха Ели да спусне клепачите си. Когато отвори отново очи, Енклайф стоеше до нея, а мексиканецът лежеше в конвулсии на земята. Енклайф държеше в ръка кървавия нож. Той го скри под дрехата си.

— Елате! — Гласът му звучеше слабо.

— А, Хок! Ние трябва…

Странното движение на Енклайф я накара да замлъкне. Тя го последва. Наблизо се чуваха гласове. На Ели се стори, че изостава. Да, движенията на англичанина, който вървеше пред нея, изглеждаха неестествени. Преминаха през тесен коридор и излязоха в тъмнината. Вдясно се показаха светлини и тичащи фигури. Енклайф се втурна с нея в обратна посока. Завиха по тъмна и тиха странична улица. Ели се спъна и за малко щеше да падне, ако не я беше задържал Енклайф. Но от време на време и той се спъваше.

На ъгъла на голяма, просторна постройка с блестящи светлини Енклайф отвори една врата и блъсна Ели в някакъв коридор. След това я поведе покрай стената. Крачките му бяха станали по-бавни и по-несигурни. Той зави в силно осветена зала. Музика и смях удариха Ели в лицето и я замаяха. Но тя видя само един-единствен човек, една негърка.

Когато Енклайф спря, негърката подскочи. Тя изглеждаше уплашена.

— Извикай Стентън бързо! — каза той задъхано. И като тикна в ръката й пари, прибави: — Не казвай нищо на никого!

След това отвори една врата, въведе Ели в добре мебелирана стая, залюля се до една софа и падна с цялата си дължина върху нея. Лицето му имаше странен израз, забележителен със своята бледост. Цялата негова уморена и нехайна безразличност беше изчезнала.

Докато падаше по гърба си, ръцете му разсъблякоха дрехата и паднаха окървавени настрана. Ножът се плъзна и издрънча на земята. Червеникава пяна покриваше устните му.

— О, Боже, вие сте ранен? — извика Ели и коленичи до него.

— Ако Стентън не дойде навреме… Кажете й какво се случи. Помолете я да ви заведе при Нил.

Той говореше с все по-голяма мъка и заекването му показваше, че кръвта нахлува в гърлото му.

Ели не можеше да говори. Тя не можеше и да се моли. Но погледът и разумът й се бяха изострили силно. Малките очи на Енклайф се бяха спрели върху нея и на Ели се стори, че той се усмихва — не с устните и лицето си, а в своята душа.

След това Ели чу шумолене на коприна пред вратата. Вратата се отвори. В стаята влезе жена с красиво лице и голи ръце и шия. Тя имаше големи, тъмносини, заобиколени със сенки очи и погледът й започна да скача от Енклайф на Ели.

— Какво се е случило? Вие сте мъртвоблед! Енклайф, ръцете ви, гърдите ви! Боже мой!

Тя се наведе над него.

— Бюти, раниха ме… а Хок… е мъртъв!

— О, този ужасен Бентон! — извика жената.

— Не падайте в несвяст… Чуйте ме! Спомняте ли си, ние се заинтересувахме за едно момиче… което Дураде държеше при себе си. Това е тя… Ели Ли. Дураде я беше пленил, за да си отмъсти на майка й, която смята за още жива. Ние я освободихме… Бюти, тази Ели Ли е годеница на Нил… Той не знае, че тя е още жива… Трябва да я скриете… и да я заведете при него.

Тя бързо отвърна:

— Да, обещавам, Енклайф, обещавам… Колко странно!… Енклайф! Говорете! О, той умира!

Още при първите й думи у Енклайф настъпи незабележима промяна. Волята му отслабна. Тялото му се отпусна. Под ярката бледнина на лицето му пропълзя студена, сива сянка. С последно усилие той впери странния си поглед, който Ели вече беше почувствувала, отново върху нея и сега смъртно й се струваше, че вижда в този поглед скрита благословия и изкупление.

— Той е мъртъв! — промърмори Стентън и стана. Изглеждаше обхваната от някаква треска. — Мъртъв! И ние не знаем нищо за него — нито истинското му име, нито положението му… Но дори и Бентон не можа да му попречи да умре като джентълмен.

Тя хвана Ели за ръка, изведе я от салона и отвори вратата на една спалня. След това започна да наблюдава чертите й с удивление и с цялото онова състрадание, на което е способна една жена.

— Значи вие сте годеница на Нил? — запита тя.

— О, моля ви, потърсете го! — изхълца Ели.

Нежността в гласа, лицето и допира на жена бяха неща, от които Ели в този момент най-много се нуждаеше, и тя се превърна в разтреперано дете. Колко необикновено мило протягаше ръце тази жена, за да я притисне до гърдите си.

— Ели Ли… А той мисли, че сте мъртва — промърмори тя със запъване. — Ей сега ще го доведа.

Когато тя напусна Ели, върху лицето й вече не се четяха годините и то не беше покрито със сенки. В този миг в цялото й същество имаше нещо красиво и страшно.

Но Ели не можеше да я разбере.

— Останете тук — каза тя. — Бъдете спокойна!… Аз ще доведа Нил.

Тя отвори вратата и застана на прага, за да хвърли поглед в залата. Усмивката й я правеше хубава. После затвори вратата и я заключи. Ели чу отдалечаващия се шум от коприна.