Зейн Грей
Железният път (41)

Застанаха ръка в ръка до отворения прозорец и погледнаха към тихата долина. Луната беше пълна и пръскаше снопове обилна сребриста светлина. Беше късно. Часовите вече обикаляха лагера.

Неочаквано Ели потръпна и вдигна очи към Нил.

— Обещай ми, мили, никога вече да не напускаш работата си — прошепна тя.

— Обещавам — отговори меко Нил.

— Каквото и да стане с мен. Ето, аз съм жива, здрава, на сигурно място съм… и принадлежа само на теб. Но всичко може да се случи — нищо не се знае. Не се отнася само до Дураде и бандитите му. Животът в тези пущинаци е несигурен и изпълнен с опасности. И така, обещай ми, че каквото и да се случи, ще останеш на поста си.

— И това обещавам — отговори Нил пресипнало… — Но ти ме плашиш. Ти се страхуваш… страхуваш се за своята сигурност?

— Не, не, съвсем не — запротестира тя.

— Съдбата не би могла да бъде толкова жестока! Но остави тези мисли, дявол да ги вземе!

— Да, да не мислим повече за това… Нил, аз не бих искала от теб това обещание, ако… ако не бях видяла тази вечер какви възможности се откриват пред теб. И сега съм толкова горда! Един ден ти ще станеш голям човек!

— Е, щом си горда, защо още не си ме наградила за малките ми заслуги?

— Аз? Та как мога да те наградя?

Тя беше бледа и сериозна, но гласът й звучеше тихо и радостно, изпълнен с дълбока обич.

— Нил, Нил, какво мога да направя аз за теб?… Аз нямам нищо, което по размер да се сравни с работата, която ти извърши днес!

— Дете! Нима не можеш да ме целунеш?

Миловидната сериозност на Ели изчезна. Тя се усмихна.

— Е, сигурно, както казва Лари. Това е мое право. Но ти говориш за награда. Всичките ми целувки са твои. Те са толкова, колкото песъчинките навън. Но наистина ли ги смяташ за награда?

— О, за всяка една от тях аз бих копал трасето с голи ръце, бих пренасял всяка релса, бих забивал всеки гвоздей…

— Нил, ти говориш като момче. Да, нещо е мръднало в главата ти.

— Сигурно, Ели. И това нещо е твоят образ… твоят образ на лунна светлина.

Тя облегна главата си на гърдите му, за да скрие червенината, която беше обляла бледите й страни. Двамата останаха така мълчаливо. Вън в слабата светлина на луната се очертаваха фигурите на часовите, които се движеха бавно. Чу се острият и див вой на някакъв койот. Вятърът стенеше тихо. Неочаквано Нил се размърда, събуден от бляновете си:

— Късно е, Ели. Трябва да си кажем лека нощ. Благословен беше този ден. Благодаря на Бога от все сърце. Но няма да те пусна, преди да ме…

Тя вдигна лицето си, което се откри бледо и благородно в лунната светлина.