Зейн Грей
Железният път (36)

Лагерът, в който Нил беше заведен от спътника си, се намираше малко встрани от линията — в долина, през която протичаше хубава река. Там се виждаше голяма, ниска и плоска сграда, опряна на масивна и стара колиба, построена от дъски и брезент. Наоколо се редяха доста палатки. Виждаха се и няколко войници — някои на пост, а други разхождащи се без работа. В дъното се зеленееха склоновете на долината, обрасли с кедри и борове.

При входа на постройката ги срещна Бекстър. Поздравът на този честен мъж съвсем смути Нил. Сърцето му беше обхванато от истинска радост.

— Какво, по дяволите, искате да правите с мен? — запита той.

— Шефът иска да говори с вас. Влезте!

И Бекстър го тласна навътре. Нил се намери в голямо помещение, изпълнено с дим, глъчка и хора, маси и планове. Под бойниците се намираха пирамиди от пушки. Някой заговори Нил, но той не можа да види добре кой е. Лицата на всички, които се редяха пред беглия му поглед, изглеждаха обвити в някаква мъгла. Те изразяваха любопитство и заинтересованост. След това Бекстър постави ръка на рамото му и спря. Нил отново се видя лице с лице със своя началник. Бекстър каза нещо, без Нил да разбере думите му.

Генерал Лодж изглеждаше състарен, по-строг и по-огорчен. Той стана.

— Здравей, Нил! — подаде му ръка. По мрачното му лице играеше усмивка. — Елате — продължи и го въведе в съседното помещение, което имаше съвършено друг вид. То беше малко. Стените му бяха направени от тежки греди. Подът наскоро беше покрит със съвършено нови дъски. Прозорците също бяха нови. Виждаха се индиански одеяла, столове и една софа.

Генерал Лодж погледна бившия си помощник сериозно и проницателно.

— Нил, вие ме оставихте безпомощен, като подадохте оставката си. Бяхте дясната ми ръка. Изоставихте ме в момент на нужда.

— Побеснял бях от проклетата комедия с комисиите — отговори Нил със запъване. Постъпката му сега му се струваше обидна за началника. — Те злословеха срещу работата ми и я унищожиха!

— Това не е нищо в сравнение с онова, което трябваше аз да претърпя! Ваш дълг беше да стиснете зъби и да продължите да работите. Пет мили, построени отново — това е нищо, нищо!

В упорития глас на началника си, в неговото измъчено и потъмняло лице Нил забеляза следите на тежък товар. Неочаквано той си спомни за Линкълн и беше обхванат от силно разкаяние. Защо не беше останал верен на този непоколебим човек, който беше имал нужда от него?

— Тогава те ми се сториха много важни — заекна Нил.

— Защо не погледнахте на този случай като на всички останали технически усложнения?

— Мисля, че в мене се крие някакъв малък негодник.

— Нил — каза генерал Лодж. — Какво правихте през всичкото това време?

Нил наведе глава.

— Скитали сте из лагерите — шляли сте се от едно място на друго, пили сте, а?

— За мой срам, сър, трябва да призная, че напоследък не съм правил нищо друго. — Нил погледна началника си.

— Трябва да се засрамите. Един млад човек с вашия ум, вашата храброст, вашите способности! Нито един от хората ми нямаше толкова големи шансове, колкото вие. Ако бяхте останали, сега щяхте да бъдете начело на щаба ми. Бекстър вече излиза в пенсия. Бун е болен. Хени трябваше да приеме работилницата в Омаха… А вие, когото очакваха богатство и слава, захвърляте мястото си, за да станете скитник — за да пропиете и да проиграете тялото си в тези проклети лагери!

Презрението на генерал Лодж удари Нил като камшик.

— Сър, може би не знаете: аз загубих… един човек, който ми беше много скъп. И от този момент всичко вече ми беше безразлично.

Нил се извърна към прозореца. Той се срамуваше от сълзите, които се появиха в очите му.

— Ако не беше това, никога нямаше да ви изоставя…

Началникът пристъпи към него и сложи ръка на рамото му:

— Вярвам ви, синко! Може би и аз бях малко груб; нека забравим това.

Гласът му омекна и ръката му хвана още по-здраво рамото на Нил.

— Сега имам само един въпрос: ще приемете ли службата?

Нил се почувствува освободен от мрачното настроение, в което спомените го бяха потопили. Той се извърна към началника си и видя в него съвършено нов човек. Лицето му сияеше, устните му трепереха в радостно възбуждение, а строгите, проницателни очи гледаха по-меко.

— Синко, ще се върнете ли пак при нас, за да застанете до мене, докато довършим делото? — повтори генерал Лодж със силен, дълбок глас. В него се четеше нещо повече от служебно отношение на началник към свой помощник.

— Да, сър, ще се върна — отговори Нил полугласно.

Началникът мълчеше. След това той предпазливо извади часовника си и дълго гледа циферблата. Ръката му трепереше леко. Беше свел очи, като че ли избягваше погледа на Нил.

— Почакайте тук — каза той, — ще пратя да ви повикат.

След това напусна стаята.

Нил остана сам. Погледът му се плъзна през прозореца и се спря на сиво-зеления склон на долината. Той стоеше някак несигурно върху краката си и затова се опря с едното си коляно в масата. Неговото вцепенение и голямото му възбуждение започнаха да изчезват. Съзнанието му беше изпълнено с единствената мисъл — началникът му пак го беше върнал към голямото дело.

Няколко секунди по-късно вратата зад него се отвори и след това беше леко затворена. После той чу тиха, бърза въздишка. И цялото помещение като че ли изведнъж се промени, като че ли беше изпълнено със страшни предчувствия. Той се извърна, сякаш беше дръпнат от някаква огромна ръка.

В другия край на помещението цареше полумрак, но той различи слабата фигура на девойка, облегната на вратата. Очертанията й му се сториха познати. Нима това не беше преследващият го призрак в бляновете му? Смутен и безмълвен, той гледаше втренчено нататък, разтреперан с цялото си тяло. Фигурата се раздвижи, олюля се. Чу се някакъв слаб, чуден глас, който прониза сърцето му като остър нож. И изведнъж той помисли, че е обхванат от лудост. Връщането на старата работа беше помрачило разсъдъка му. Треперенето на тялото му премина в завиване на свят, той чувствуваше, че гърдите му ще се пукнат.

— Нил! — извика сладкият глас. Фигурата се приближи към него. — Аз съм Ели… Ели… Твоята Ели!