Зейн Грей
Железният път (31)

Спа до късно на другата сутрин и се събуди в онова лошо настроение, което му донасяше всеки нов ден. Стана бавно, намръщен, с омразното съзнание, че няма никаква работа. Беше копнял да остане сам, а самотата сега го мъчеше!

„Дори ако бях половин човек, веднага щях да напусна този ад!“ — мърмореше с презрение към себе си. И си спомни за разсипания англичанин, за този весел, спокоен мъж, който, изглежда, беше на чисто със себе си. Спомни си за Ръби, която му беше върнала подигравката. Дълго нямаше да я забрави. Това разюздано момиче положително не беше подло. Изгубено, но гордо създание.

Когато излизаше от хотела, той чу изсвирването на някакъв влак. Отправи се към гарата.

Всеки ден в Бентон идваха по два влака. Единият, който сега пристигаше, беше дълъг и претоварен. Нил забеляза над един от прозорците забита индианска стрела. На откритите вагони бяха натоварени частите на дървени къщи, а в конските вагони се намираха мебели. Бентон от ден на ден растеше. От този влак слязоха най-малко хиляда души, които увеличиха прашната развълнувана тълпа.

И внезапно Нил се намери лице срещу лице с Лари Кинг.

— Ред! — извика той и се спусна към каубоя.

— Радвам се, че те виждам — каза Лари провлачено. — Какво, по дяволите, се е случило тук?

Нил издърпа Лари от тълпата. Той носеше малък вързоп, увит в ленено платно.

— Ред, лицето ти е като отечество за човек в чужбина. Къде са конете ти?

Лари изглеждаше много загрижен.

— Ах, продадох ги — опита се да каже той безразлично.

— Ти си продал тези великолепни животни?

— Да, по дяволите! Да се пътува по този проклет Юнион Пасифик, който ние построихме, струва пари, а аз нямах нито стотинка.

— Но защо… защо?

— Ще затвориш ли най-после устата си и ще престанеш ли да говориш за конете?

Нил никога по-рано не беше виждал тази сива сянка върху бронзовото лице на каубоя.

— Лари, вече ти казах, че трябва да се стегнеш.

— Хм, а кой се е разпуснал?

— Ти. Не лъжи!

— Щом ме посрещаш с такива думи, добре. Какво смяташ да правиш сега?

— Да те набия хубаво! — каза разгорещено Нил.

Той се сърдеше на Лари, но двойно повече на себе си, защото беше станал причина каубоят да загуби работата си и великолепните си коне!

Лари взе думите му сериозно и изглеждаше изненадан. Нил едва не се изсмя на смаяния вид на каубоя.

— Охо, струва ми се, че и аз мога да направя нещо с юмруците си — каза Лари. — Да започнем…

— Дявол да те вземе, Ред! Мислиш ли, че ще те докосна? Радвам се твърде много, че те виждам пак! Мислех дори, че си преди мен в Бентон.

Лари се обърка. Червеното му лице се изчерви още повече, а синият блясък в очите му омекна.

— Чух, че Бентон бил дяволска дупка — и дойдох.

Лари произнесе последните думи по-ниско, но движението, с което повдигна пояса си, говореше много повече.

— За Бога! Гледай кой иде! — извика той внезапно.

Нил се извърна. Видя твърде познатата висока фигура на разузнавач в кожено облекло и с походка на планинец.

— Слингерленд!

Траперът се спусна към тях. Обгорилото му от слънцето лице сияеше. В студените му очи блестеше радост.

— Най-после, момчета! — извика той. — Знаех си, че един ден пак ще се кръстосат пътищата ни!

И той стисна ръцете им с мазолестата си лапа.

Нил поиска да каже нещо, но някаква грамадна буца в гърлото му заприщваше думите. Ръкуването му като че изрази неговата молба към Слингерленд. Усмивката изчезна от лицето на трапера. Върху него отново се върна студената вцепененост.

— Момчета, това ме съсипа окончателно — каза пресипнало той. — Кълна ви се, цяла година не оставих сама Ели нито за минутка… и после… за първи път… тя ме принуди да отида… Когато се върнах, колибата беше изгоряла… Ели беше изчезнала. Но това не е дело на червенокожите! Ах, тази проклета паплач от Калифорния! Тръгнах по следите им. И тогава се разрази адската буря. Изгубих дирите. Всичко беше измито! Върнах се при примките си в планината.

— Какво ли е станало с Ели? — прошепна Нил.

Слингерленд отвърна поглед.

— Вие знаете, Лари, каква беше Ели.

— Да. Момичето… не би преживяло първия ден — отговори Кинг със запъване.