Зейн Грей
Железният път (29)

Ели се огледа със странен ужас, когато навлязоха в строителния лагер: навсякъде се виждаха коне, хора и сечива, които вършеха същата работа, както любимият й Уорън Нил. Беше ли Нил в този лагер? Защо сърцето й не чувствуваше неговата близост?

Наоколо бяха разпънати дългите палатки на работниците — някои нови и бели, други — мръсни и парцаливи. Големи бараки бълваха гъст дим и ехтяха от ударите на чуковете върху наковалните. Войници стояха на стража. Целият лагер гъмжеше като мравуняк от хора със сини и червени ризи. Около дълги ясли бяха наредени две редици коне. Силната миризма на сено и горящи дърва се смесваше с аромата на горещо кафе и врящ боб. Навсякъде горяха огньове. Под голяма палатка (съставена от няколко палатки, съединени помежду си) се виждаха дървени маси и пейки. По оскъдните бъзови храсти и скалите в пъстро безредие бяха намятани току-що опраните дрехи на пътниците. По широката улица трополяха коли, карани от ругаещи колари, и теглеха след себе си рала с дрънчащи вериги и големи багерни лопати. От края на лагера на изток, докъдето стигаше окото, малко над околната равнина се издигаше жълта ивица — това беше работата на измервачите — трасето на Юнион Пасифик.

Този лагер, изглежда, беше целта на Дураде. Керванът премина през него и спря на другия му край. Започнаха се приготовленията за един по-дълъг и продължителен престой. Същевременно и групата на Дураде значително намаля. Разузнавачите един след друг получиха заплатите си от своя работодател и се пръснаха из лагера. И жените си отидоха; те казаха на Ели, че ще продължат пътя си към родината. Между мъжете не остана никой, на когото Ели би могла да се довери.

Стъмни се. Огънят загасна. Дураде, хората му и няколко гости, които бяха дошли доста късно, не преставаха да бъбрят тихо.

После изведнъж се издигна странна далечна глъчка, каквато Ели никога не беше чувала. Скоро тя се превърна в тих, далечен ек. Любопитството й се събуди. Тя погледна навън и видя, че някакво жълто сияние на дълга верига от светлини — факли, фенери или огньове — разсича мрака. Тук-там пред тези светлини се появяваха черни предмети — по два, три или на групи. От тази посока именно се носеше странният, лек шум. Това беше пулсиращият живот на лагера.

Дураде дойде при нея на следващата сутрин. Докато разтваряше платнищата на фургона, тя видя, че слънцето се е издигнало. Наоколо се чуваше шумът на голямото движение.

Дураде й донесе закуска и й даде нарежданията си. Докато той беше тук, тя можеше да излиза през деня и да прави каквото иска. Но през време на неговото отсъствие през нощта, девойката трябваше да стои в колата, скрита под добре спуснатото платно, и не биваше да отговаря на никого. Щеше да я пази някой си Страйт, глухоням и напълно предан на господаря си. Той имал заповед да се отнася към нея грубо, ако не изпълнява нарежданията му. Ели не смяташе да се бунтува дори и без този грозен и отвратителен ням, който й вдъхваше отвращение и от когото наистина се боеше.

Още същия ден Дураде заповяда да построят бараки, поръча балдахини, маси и пейки и накрая една по-голяма барака, в която бяха наредени маси и столове.

Когато през нощта Ели надникна от колата си при светлината на огньовете и факлите, видя пъстра тълпа от хора, безгрижни и бъбриви, всякога готови за разпра. Скоро до ушите й достигна отдавна забравеният и сега така добре познат шум на комарджийските домове при разгара на игрите. Рязкото и остро свистене на въртящото се колело се смесваше с необикновено мекия звън на златото.

За няколко нощи Ели разбра колко ниско е паднал Дураде. Досега той беше играч заради играта, дори спортист в някои отношения. Сега обаче изглеждаше завладян от безскрупулна жажда, от необикновена, студена и изтощаваща страст да събира злато — все повече и повече злато.

Не беше изминала и седмица, откакто този игрален ад шумеше и гъмжеше през цялата нощ. Ели започна да спи денем. Опита се да изолира шумовете и да заглуши онези, които все пак проникваха. Но ушите й възприемаха гневните ревове, револверните изстрели и пронизителните крясъци. Тя чуваше и тропота на тежките ботуши, когато мъжете изнасяха навън някой убит играч и го хвърляха в трапа.

Денят й донасяше утешение и небесно успокоение. Често Ели оставаше в тясната кола и оттам наблюдаваше живота в лагера на трасировачите.

Там имаше различни длъжности — завеждащ прехраната; завеждащ движението, който се грижеше за превозните средства; началник на трасировачите, който се занимаваше цял ден с хората си; и надзирател, който наблюдаваше внимателно извършването на работите.

Още в ранно утро в палатките за хранене нахлуваше тълпа гладни хора. Готвачите и келнерите тичаха като луди, за да задоволят високо и весело изказаните желания. След залез-слънце тази тълпа отново се стичаше, но този път хората бяха мръсни, разгорещени и се бореха за местата, докато други чакаха навън да дойде редът им.

Вън, през равнината, минаваха стотици коли, коларите ругаеха, конете се навеждаха под товарите си. Слънцето пращаше ярки лъчи, вятърът разнасяше прахта, работниците се залавяха по-чевръсто за работата си под командата на началниците. И ниското, равно трасе от пясък и чакъл, трасето на първата трансконтинентална линия напредваше все по на запад.

Началникът на лагера Мул се сприятели с Дураде. Хитрият испанец умееше да привлича към себе си хора от всички класи. По-рано Мул беше работил в една нюйоркска конюшня. Сега вместо коне тормозеше хора.

Беше едър като бик, с подпухнали устни и червендалести страни, груб и недодялан, с големи, вдлъбнати очи — истинско чудовище. Пиеше и играеше. Същевременно беше разбойник, пират. Не беше отговорен пред никого, освен пред своя господар и затова мразеше господаря си и работата. За поста си беше способен — помагаха му пестниците и краката. В трудни моменти умееше да изтръгне от сурови хора изпълнение на работата и да добие резултати.

Мул спечели при Дураде малко злато или по-скоро, както Фресно съобщи на един свой приятел, разрешиха му да спечели. Дураде търсеше подходящ човек. Той имаше големи планове и му беше нужен Мул.

Крайната цел на Дураде беше Бентон — Бентон, лагерът град, който растеше с часове, по прашните улици на който се пръскаха злато и кръв и животът в него се подклаждаше от пламъците на самия ад.

Всичко онова, което Ели чуваше за Бентон, засилваше страха й и тя реши, че е за предпочитане да поеме сама рисковете, вместо да се остави да я отведат в този град. И една нощ, малко след стъмване, тя полека се измъкна от колата под прикритието на мрака.