Зейн Грей
Железният път (51)

Няколко дни преди изплащане на заплатите Бентон забави малко темпото си и се успокои, сякаш да се приготви за още по-шеметен водовъртеж. Останаха пълни само локалите, танцувалните салони и игралните домове, но дори и тук се чувствуваше известна разлика.

В навечерието на изплащането на заплатите настана период на необикновена промяна. С влаковете пристигаха постоянно работнически групи от трасировачните лагери и от най-предните станции на линията, които се намираха на много мили западно от Бентон. С пристигането на влака със заплатите винаги се даваше и по няколко дни отпуск. По това време беше мъчно да се намерят хора дори за наглеждане на добитъка. Отбраната на лагерите от индиански нападения би била много слаба, ако не бяха войските. На тях при изплащането на заплатите не се даваше отпуск.

Многобройни тълпи от хора от изток и запад непрекъснато пристигаха в Бентон. И тази вечер шумът на града стана глух и се изпълни с очаквания.

Утрото беше бодро и ясно. Наоколо, в пустинята, нежният сив цвят се заменяше с червен и облачетата прах, гонени от вятъра, блестяха с тоновете на слънчевия изгрев. Там цареше мълчание, самотност и пустота, в пълна противоположност на кипящия градски живот. Бентон приличаше вече на мравуняк. Хиляди груби и пресипнали, но изпълнени с радост песни се отправяха към небето. Денят на изплащане заплатите и отпуските беше дошъл!

Работете, ирландци, работете.

Работете, герои, работете.

Няма захар в чая пак.

Работете, работете за новия влак.

Между хилядите ирландски войници, които изменяха песничката и мелодията по свой вкус, беше и Касе. Все пак същността й беше запазена. Работете! Да, те бяха работници, които при първа команда се превръщаха в отделение войници.

И те се обръснаха, облякоха най-хубавите си дрехи и се превърнаха в кафявобузест, силен и весел отряд от луди младежи.

Кой знае защо, през това утро не задуха онзи силен вятър, който беше така характерен за тези простори. Двадесетсантиметровият бял прах остана неподвижен на земята. Дори и вятърът чакаше. Небесните сили се усмихваха в ясното тихо утро, а адските духове чакаха следващите часове, часовете на нощта и мрака.

Към девет часа около гарата се беше събрала тълпа от пет хиляди души, по-голямата част от които се бяха разположили извън перона и очакваха пристигането на влака със заплатите.

За един час Бентон разбра какво се нарича ред. Чуваха се смях и ругатни, някои играеха и всичко това се сливаше в едно непрестанно бръмчене. Но в сравнение с обикновения живот на Бентон то представляваше мирна идилия. Събрани на групи, работниците разговаряха и като всички трезви хора, спокойно си разказваха вицове или бъбреха за празни работи.

— Колко ти дължа, Майк? — запита един мускулест трасировач.

Майк се почеса зад врата.

— Като че ли този път бяха тридесет долара.

— Да — отговори другият. — Майк, ти имаш чудесна памет.

Един колар беше поставил дъска на коленете си и пишеше писмо с молив.

— Ще пратиш ли пари вкъщи, Джим?

— Да, разбира се, това ще бъде първата ми работа, щом получа заплатата си.

— Ха, сетих се, че не съм платил дрехите си. Ще трябва после да прескоча до магазина да си разчистя сметките.

Група ковачи си почиваха на малко възвишение край линията, на същото място, където преди няколко седмици със силни удари бяха заковани релсите.

— Е, момчета, като че ли виждам да се приближава димът от нашите монети — каза един от тях.

— Очите ти вече са отслабнали, Хенди.

— О, идва. И крайно време е, защото нямам вече пукнат грош в джоба си.

— Днес няма да се докосна до никакви карти — заяви Бенди.

Всички се засмяха, с изключение на един мълчалив работник, който замислено гледаше на изток, над просторната хълмиста земя. Този човек мислеше за дома си, за своята жена и малкото си момиче и за това — какво означава за тях неговата заплата. Бенди приятелски го потупа по рамото.

— Франк, миналия път ти се напи и цяла нощ прави лудории — каза той. — Помниш ли?

Франк си спомняше, но той премълча за онова, което беше забравил да стори миналия път, след като получи заплатата си.