Зейн Грей
Железният път (18)

Зимата премина, снегът се стопи, ветровете престанаха и дадоха път на пролетта.

Нил отдавна беше решил да остави Ели и през лятото при Слингерленд. Тя щеше да бъде щастлива в тази долина и с удоволствие се съгласи да остане, докато на Нил се удадеше случай да я вземе при себе си. Но това беше още въпрос. Строителният лагер, който гъмжеше от войници и работници, не беше подходящо място за Ели. И Нил потръпваше при мисълта да я заведе в Омаха. Сърцето му винаги се свиваше от страх при мисълта за онзи испанец, Дураде, който беше опропастил майката на Ели, и за онзи баща, когото Ели никога не беше виждала. Нил инстинктивно чувствуваше, че един ден тези мъже ще се появят в живота му, и искаше дотогава да бъде женен за Ели. Сега тя нямаше повече от шестнадесет години.

В деня, когато Нил беше решил да тръгне обратно за лагера, долината на Слингерленд беше смутена от посещението на четирима души с груб и суров вид. Те се приближиха покрай потока, без товарни животни. Нил чу как при появата им Лари тихо изруга и после с хладно и спокойно държание застана между тях и вратата на колибата, където се намираше Ели. По красивото лице на момичето беше изписана изненада. Тексасецът носеше винаги тежък револвер на колана си и това караше никой да не се съмнява в способностите му. Гостите се държаха учтиво, помолиха за малко тютюн и в действията им съвсем не проличаваха лоши намерения.

— Това кътче е доста отдалечено от пътищата — каза един от тях.

— Да, аз съм ловец — отговори Слингерленд. — Ами откъде идвате вие?

— От Огден! Отиваме на изток.

— Има ли голямо движение по шосето?

— Доста голямо за тази дива страна. Всичко бяга на изток. Още не сме срещнали керван, който да се движи на запад. Чували ли сте, че се строи линия — от Омаха? Така поне казват.

Тук се намеси Лари.

— Разбира се — каза той. — Тук навсякъде лагеруват войници.

— Аха, войници — повтори един от пътниците.

— Да, линията се строи от войници.

Четиримата си тръгнаха, без повече да правят нито една забележка и без дори да се сбогуват. Слингерленд им извика да си отварят очите, защото индианците са на бойна нога.

— Тези нехранимайковци не ми харесват — заяви след това той.

Нил също видя това посещение в неприятна светлина. Но Лари заяви, че мисълта тази банда да стане опасна, била смешна.

— Достатъчно е един човек да ги пропъди — каза той. — Но ще бъде много неприятно, ако намерят Ели тук сама.

— Мога да се грижа за себе си — извика Ели смело.

Макар че ценяха мненията на каубоя, Нил и Слингерленд сметнаха пристигането на тези гости като лошо предвестие за трапера.

— Ще трябва да се оттегля по-навътре в планината — промърмори Слингерленд.

Тази случка промени намеренията на Нил да потърси заровеното злато. Точно сега съвсем нямаше да бъде приятно да го забележат, че копае злато или пренася торбичката. А и на Слингерленд не се искаше да го крие в колибата си или около нея.

— Нека дочакаме завръщането ви през лятото или есента — предложи той. — Ако златото е там, няма да избяга.

Денят, в който Нил трябваше да потегли с Лари към лагера, бързо дойде. Ели се държеше по-храбро от него. От вълнение Нил се разтрепери и побледня. Тя целуна Лари.

— Лари, грижете се за себе си… и за него — каза тя.

— Разбира се, Ели. Довиждане!

После в утринния здрач Лари подкара коня си надолу по пътеката.

— Ели, не мога да те напусна — каза пресипнало Нил. Прегръдката на ръцете й отне всичката му сила.

— Трябва. Работата те зове. Помисли за целта си! Върви, мили, бързо!

Нил вече не виждаше ясно лицето й. Той не знаеше вече какво да каже.

— Винаги ли ще ме обичаш?

— Нима трябва да питаш за това?

— Целуни ме — прошепна той, задъхващ се, и се наведе със затворени очи над нея. — О, защо трябва да те напусна? Ели, момичето ми!

Тя страстно го прегърна с всичката си сила и започна да го целува.

— Сбогом!

Последните й думи бяха тихи, задавени и в тях звучеше скръбният спомен за нейната стара, горчива болка.

След това той остана сам. Сълзи премрежваха очите му, когато бавно се качваше на седлото и нерешително се отправяше надолу по извитата пътека.