Зейн Грей
Железният път (77)

Жълтеникавобледото и строго слънце залязваше, когато Нил изпрати с поглед влака, който отвличаше Ели. Никаква мисъл за неговото собствено Аз не помрачаваше този тържествен и щастлив момент. Ели Ли — спасена и освободена от нещастието — се завръщаше у дома заедно с баща си. Дългият влак се изкачи по стръмния склон на хълма и най-после изчезна. За Нил този миг представляваше нещо голямо, окончателно. Един откъс — една част от живота му завършваше тук.

— И това мина, момчето ми — каза Слингерленд, който стоеше до него. — Ели си отиде вкъщи — там, където й е мястото, — за да приеме наследството си. Слава Богу! А вие… е, този ден ви връща пак към старото съществувание… Ели дължи само на вас своя живот и живота на баща си. Синко, спомнете си за всичко минало — колко много по-лошо можеше да излезе…

Нил не можеше да намери думи, за да изкаже благодарността си. Той вървеше мълчаливо и послушно до Слингерленд. Траперът превърза раните му, грижеше се за него, държеше го далеч от хората и дежуреше край леглото му като край болно дете.