Зейн Грей
Железният път (16)

Заслужената отпуска започна за Нил от следния ден и той реши да я използува с всичките й наслаждения.

Есента отдавна беше най-любимото му годишно време. Тук, както и навсякъде, тя беше обагрила всичко с разкошния си златист оттенък, но в нея имаше и нещо друго, което Нил досега не беше забелязал. Мечтателното мълчание на късното годишно време сякаш още повече подчертаваше самотната пустинност на младите планини. Бъзовите храсти изглеждаха сребристи и пурпурни, върхът беше станал златожълт. В долините се преливаше зелен с кафяв и е тъмночервен цвят. Прахът, жегата и вятърът бяха изчезнали — ведро, синьо и безоблачно небе се ширеше докъдето окото вижда, в спокойния въздух се разнасяха приятни дихания. Хубаво време беше есента!

Дните и нощите отминаваха бързо. След всеки изминат час той се чувствуваше по-близо до това чудно момиче, което се беше появило като звезда на хоризонта му. Той знаеше, че е близък моментът, когато ще трябва да разкрие сърцето си, и изпитваше страх пред него. Залъгваше се с блаженството си. Сега Ели беше станала неговата сянка на мястото на верния Лари, макар че каубоят, разбрал напълно промяната на положението, често ги придружаваше, твърде великодушен и благороден, за да завижда или ревнува. Двамата ходеха за риба при потока, препускаха с коне по хубавите планински пътеки, които Слингерленд им беше посочил като безопасни. И точно каубоят Лари беше онзи, който заемаше на Ели коня си и който я учеше на изкуството да язди. Той често казваше, че от нея ще стане добра ездачка.

Следобед се изкачваха по стръмния склон на хълма, сядаха някъде във високата, пожълтяла трева и се вглеждаха в мрачния пурпурен хоризонт на равнината. Привечер се разхождаха между боровете, а когато настъпваше нощта с есенния си хлад, мълчаливо наблюдаваха червеникаво блестящия огън в огнището и търсеха в пламъците му картини от своето бъдеще. В такива моменти ръцете и страните им излъчваха топлина, която не се дължеше само на весело пламтящия огън.

Нил с учудване почувствува, че приятелството му към Лари се беше превърнало в обич. Цялото му същество претърпя голяма и основна промяна, но това не беше причината да обикне Лари. Причината беше Ели. Каубоят беше тексасец, наследил рицарската почит на южняците към жената. Нил не знаеше дали Лари беше имал някога сестра, любима или приятелка. Но още от първия момент Кинг беше станал собственост на Ели: за нея той беше станал нещо по-голямо и по-благородно от брат, приятел или почитател. Сърцето на Нил остана спокойно, когато откри любовта, която каубоят изпитваше към Ели. Блестящите очи на това момиче, нейният глас и нейният допир бяха направили най-голямото чудо с този нехранимайко и револверен герой — те го бяха накарали да забрави себе си. Това именно накара Нил да го обикне още повече.

Настъпи октомври. В ранна сутрин и късна вечер започна да подухва студен вятър. Слингерленд се радваше на добрите изгледи за лов. Той събираше големи запаси от гориво. Лари се отправи към планината с пушката си. Нил и Ели се разхождаха по пътеката, хванали се за ръце.

Досега той не се беше опитал да разбули историята на миналото й, макар често явните признаци на нейното добро възпитание и култура, както и донякъде тайнственото й държание, да бяха пробуждали любопитството му. Но той предостави на нея да му разкаже или да запази в тайна миналото си.

И ето, един ден, с известна срамежливост, която не пожела да прикрие, тя му разказа част от признанията, които майка й беше нашепнала в онази тъмна и страхотна нощ, когато сиуксите обкръжаваха кервана.

Нил беше изненадан, покъртен и дълбоко загрижен.

— Ели… Твоят баща жив ли е?

— Да.

— Тогава аз ще трябва да го потърся, да те заведа при него.

— Прави каквото смяташ за най-хубаво — отговори тя тъжно. — Аз никога не съм го виждала. Чувствувам, че няма да мога да го обикна, а и самият той дори не знае, че съм се появила на света.

— Къде живее баща ти? — продължи да я разпитва Нил.

— Откъде да зная? Майка ми го е напуснала в Нови Орлеан. Аз… аз не можех да я упреквам… след всичко онова, което ми разказа. А ти?

— Не, Ели, не. Но аз съм дълбоко поразен. Този човек, Дураде… ако те намери някога!…

Тя обви ръце около шията му. Тази нежност, след ужасния страх, който го беше обхванал, беше твърде много за него. Любовта му вече отдавна го беше надвила, макар че той грижливо беше потискал всяка нейна външна проява. Беше щастлив с щастието на Ели. Стремил се беше да я щади. Но сега бентът беше срутен от буйния поток.

— Ще бъда твоя жена — прошепна тя.

— Скоро ли? — запита той развълнуван.

Слепите й очи пламнаха от червенина, тя заля и челото й, обхвана дори и кожата под русата й коса.

— Ти ще определиш това — прошепна тя едва чуто. После му подаде треперещите си устни. Нил почувствува, че моментът е настъпил. Беше я целунал един-единствен път — тогава, при завръщането си през септември.

— Обичам те, Ели — едва чуто успя да произнесе.

— Аз също — отвърна тя е нежност.

— Онова, което ми разказа… за Дураде — продължи той пресипнало. — О, ако те загубя!

— Мили, ти никога няма да ме загубиш — нито на този, нито на онзи свят.

— О, Ели, колко си прекрасна!… Работата, надеждите и животът ми, цялото мое въодушевление идва от тебе.

Изненадата неочаквано заличи всички онези чувства, които до този миг вълнуваха Ели.

— Нил, ти никога не си говорил така… И как изглеждаш!

После тя се засмя и този смях му се стори нов — приличен на тих звън — неизразимо сладък и ясен, сякаш в него звучеше химнът на младостта.

— О, ти ми изглеждаш като Дураде, когато изгуби на комар душата си.

Нил се притисна още по-близо до нея, накара я да сключи ръцете си още по-тясно около шията му.

— Да, аз проигравам душата си! — каза той тихо. — Ако те целуна, тя е загубена — а трябва!

— Какво трябва? — прошепна тя с цялата прелест на пълнокръвна жена.

— Трябва да те целуна!

— Тогава побързай!

Устните им се срещнаха.

През този паметен ден Нил отново беше изненадан, преди още слънцето да бе залязло.

— О, аз забравих да ти разкажа за златото! — изпика тя и лицето й изведнъж побледня.

— Злато!

— Да! Той го зарови там… под най-голямото дърво… до трите дървета, които растяха едно до друго. Точно до една скала! О, аз като че ли още го виждам пред себе си.

— Кого, Ели, какви са тези луди приказки?

Тя стисна ръката му и му направи знак да мълчи.

— Слушай! Хорн носеше със себе си злато. Не зная колко, но трябва да беше доста. Той беше собственикът на кервана, с който ние напуснахме Калифорния… И онази нощ, когато беше сложен край на ужасното пътуване, крепостта, направена от колите… сивият полумрак — тишината — о, аз още ги чувствувам!… Тогава Хорн изкопа дупка в земята и там скри златото си. „Нека бъде на онзи, който се спаси“, каза той…

— Ели, твърде много съм изненадан! А после?

— Нил, дали сиуксите са намерили златото?

— Едва ли. Прегледах всеки сантиметър под тези дървета… би трябвало да забележа следи. Ели, утре ще отида там.

— Нека да дойда и аз — замоли се тя, но миг по-късно замлъкна. — Не, не. Забравих!… Там е гробът на майка ми.

— Да, той е там. Аз го видях и ще поставя знак върху него… О, Ели, колко се радвам, че говориш за миналото и за нейния гроб, без да проявяваш слабост. Ти си храбра!… Ели, ако намеря златото, то е твое.

— Не, мили, твое е, защото и аз съм твоя…

На следващия ден Нил се спусна по пътя, без да споделя намеренията си със Слингерленд или Лари. Но той не можа да намери посоката, защото между еднообразните хълмове човек лесно можеше да се забърка. Нил беше принуден да се откаже от изследванията си и реши, че ще бъде най-добре да повери тайната и на приятелите си. Той говори с Ели и още същата вечер, когато огънят започна да пламти в огнището и всички се бяха настанили удобно край него, девойката хвърли дяволит поглед върху каубоя, след което запита:

— Реди, бихте ли поискали ръката ми, ако знаехте, че съм богата наследница?

Слингерленд избухна в смях. Лари изглеждаше напълно объркан.

— Богата наследница ли? — повтори той със запъване.

— Да, злато! Злато в големи количества.

Ухиленото лице на Слингерленд изведнъж стана сериозно и любопитно. Лари се бореше със смущението си.

— Мисля, че бих го направил във всеки случай — независимо от това дали сте богата или не, — ако не ми пречеше този проклет инженер.

Лари беше дал достоен отговор — това личеше по зачервеното лице на Ели. Нил й се притече на помощ, като разказа историята за заровеното съкровище на Хорн и за напразното си търсене.

— Аз ще намеря златото — каза Лари гордо. — Още утре ще отидем там.

Слингерленд почеса замислено брадата си.

— Страхувам се — каза той, — страхувам се, че утре няма да успеете.

— Защо? Все някой от нас двамата ще намери мястото.

— Слушайте! — каза траперът, като им направи знак да мълчат.

Нил се вслуша, докато наблюдаваше полуотворените устни и изразителните очи на Ели. Над върховете на дърветата и над покрива на колибата се чуваше тихото свирене на вятъра.

— Този вятър носи сняг!

На другата сутрин беснееше буря и всичко наоколо беше скрито в някаква бяла маса, която вихрушката въртеше във въздуха. Времето на снеговете беше настъпило, а с него започна и зимната служба на Нил.