Зейн Грей
Железният път (28)

Когато отново дойде на себе си, тя лежеше под платнището на фургон, заобиколена от множество състрадателни жени.

Дураде не се виждаше наоколо. Но тя знаеше, че не се е измамила. Колата се носеше по шосето с най-голямата бързина, която могат да развият волове. Очевидно, керванът се боеше от близостта на сиуксите и се мъчеше да се отдалечи по-бързо от това място.

Ели дори не отвърна на въпросите на жените. Тя пи вода на големи глътки, но беше прекалено изморена, за да яде.

— Чий е керванът? — беше единственият въпрос, който зададе.

— На Дураде — отговори една от жените с глас, който показваше, че Дураде е важна личност.

Ели спа дълго. Керванът спря. Тя долови обичайните провлачени викове след воловете. Скоро те се замениха с хаос от крясъци и викове и това напълно я събуди. Трябваше да бъде готова да застане очи с очи срещу Дураде. Какво да му каже? Колко от тайните си можеше да му повери? Но нито дума за майка си. Ако той научеше за смъртта й, страхът му пред Ели щеше да се изпари. Дураде винаги се беше страхувал от майка й.

Жените, с които беше пътувала, й помогнаха да слезе от колата. Мястото на лагера не се отличаваше по нищо от останалата разнообразна равнина. Сигурно наблизо се намираше река или кладенец. Ели видя, че нейните спътнички са единствените жени в кервана. Те бяха прости и груби, но дружелюбни жени, свикнали на тежка, но честна работа — по всяка вероятност жени на въоръжените пазачи на кервана.

След минута Ели забеляза Дураде. Той се приближи към нея. Колко добре си го спомняше тя! Но времето, което оттогава беше изминало, и превръщането й от дете в жена изглеждаше безкрайно дълго. Той заговори с жените, като сочеше към нея. Държанието и движенията му бяха на образован човек, на джентълмен. И все пак върху него като че ли беше сложен печатът на онзи човек, когото й описа майка й — паднал негодник, авантюрист, жертва на своите страсти.

Той се приближи и клекна до Ели, която лежеше в тревата.

— Как си сега? — Гласът му беше мек и учтив, различен от гласовете на хората на запад.

— Не мога да стана — отговори Ели.

— Ранена ли си?

— Не, само изтощена.

— Чух, че си избягала от сиуксите.

— Да. Искаха да ме задържат като пленничка… Но една млада индианка ме освободи.

Той се колебаеше, сякаш му беше тежко да говори. Дългата му, тясна и красива ръка се вдигна до гърлото.

— А майка ти? — запита пресипнало.

Лицето му беше побледняло изведнъж.

Ели впи поглед в очите му — учудено, болезнено и подозрително.

— Майка ми! От две години не съм я виждала.

— Господи! Какво се е случило? Загуби ли я? Или бяхте разделени? Индианци, бандити? Говори!

— Нямам какво повече да кажа — промърмори Ели.

Неговата болка пробуди старата й скръб. Тя съжаляваше Дураде. Той се беше изменил, беше застарял. По лицето му имаше бръчки, които тя не помнеше.

— Търсих ви цяла година в областта на Огден — продължи Дураде. — Продължавай, кажи ми всичко.

— Не! — извика Ели.

— Значи ти знаеш? — запита той съвършено тихо.

— Аз не съм ваша дъщеря и майка ми избяга от вас. Да, зная това!

— Аз те отгледах, грижих се за тебе, възпитавах те! — извика Дураде възбудено. — Ти беше за мене като собствено дете. Отнасях се с тебе добре. Аз… обичах и майката, и дъщерята.

— Да, вярно е, но вие бяхте безбожен човек.

— Защо не искаш да говориш, тя сигурно е жива — каза той бързо. — Тя не е мъртва. Аз ще я намеря. Ще я принудя да се върне при мене — или ще я убия… Да ме напусне след толкова години!

Той сякаш се бореше с противоречиви чувства. Изглеждаше горд и силен, а на лицето му се беше изписал смут от поражението след най-голямото щастие в живота. Лошите страсти сякаш бяха заспали.

— Къде живя през това време?

— В планините, при един трапер.

— Пораснала си. Когато те видях, помислих, че това е духът на майка ти. Точно тъй тя изглеждаше, когато се срещнахме.

И той потъна в мрачни спомени. Ели видя, че черната му някога коса сега беше прошарена със сиви снопчета.

— Какво смятате да правите? — запита Ели.

Той се стресна. Мекотата изчезна от лицето му. Неочаквано под кожата и в очите му пламна нещо и в същата минута той се превърна в друг човек — Дураде картоиграча, треперещ от жажда за злато и живот.

— Майка ти ме напусна заради тебе — каза той горчиво. — Случаят те подхвърли пак в моите ръце. Ще те запазя. Ще те задържа при себе си, за да бъдем квит.

Ели почувствува в сърцето си онзи стар страх, който беше изпитвала като дете при непослушание.

— Вие не ще можете да ме задържите насила… когато отидем на изток, между други хора.

— Мога и ще го направя! — каза той с мек, но неумолим тон. — Ние не отиваме на изток. Пътуваме към местности, които са още по-диви от златните полета на Калифорния. Тук няма друг закон, освен този на златото и на желязото. Но… ако кажеш нещо на някого, Бог да ти е на помощ!

Бързата промяна издаде в него испанеца. Той отново беше обладан от дявола. И любовта, която беше единственото добро нещо в неговата разбита и покварена душа, се беше превърнала в омраза.

Ели го познаваше. Той беше първият човек, който през целия й живот я беше подчинявал на волята си. При неизпълнение на неговата заповед тя би се намерила в по-лошо положение, отколкото пленничеството при индианците. Този човек не беше американец. Дългогодишният му престой между хората с по-нов мироглед не беше унищожил омразата на стария свят в него. Този факт я изпълваше с отчаяние.

Керванът изминаваше около двадесет и пет мили дневно. При следващото спиране на лагер Ели беше отново бодра и се радваше на новата си свобода. Тя обикаляше огньовете и всички тези груби хора я гледаха дружелюбно или й задаваха сърдечни въпроси. Ели не вярваше, че те са съвсем честни. Дураде беше събрал голяма група и навярно беше приел всеки, който беше поискал да пътува. Смесеният керван се състоеше от златотърсачи, ловци, разузнавачи и хора без специален занаят, които само носеха отпечатъка на Запада. За Дураде, който държеше здраво юздите им, се говореше много. Ели си спомни за онова, което беше чувала от майка си — че той има дарбата да привързва мъжете към себе си и да ги води.

Докато тя се разхождаше из лагера и наоколо всички като че ли бяха заети с работа, към нея се приближи едър, широкоплещест човек с превързана глава.

— Слушайте — прошепна той, — ако искате Дураде да свърши, препоръчайте ме пред него.

Ели позна шепнещият глас още преди да погледне почервенялото лице с крив нос, дръзки очи и отвратителна уста. Фресно! Той, изглежда, беше избягал от сиуксите и се беше присъединил към Дураде.

Ели отстъпи уплашена. В сравнение с този негодник Дураде беше цвете. Тя продължи да върви, без да отговори нищо. Но Фресно изглеждаше сигурен. Тази среща породи в нея неочаквано желание да избяга при Дураде, без да мисли, както през детството си. Той беше опропастил майка й. Той се беше опитал да използува дъщерята като примамка. Той й беше показал как ще отмъсти на майка й: точно така, както й беше предрекъл съдбата, която я очаква, ако се опита да го предаде. И въпреки всичко Дураде не беше Фресно.