Зейн Грей
Железният път (12)

През това лято инженерите прекосиха хълмовете на Уайоминг и стигнаха до територията на Юта, където се срещнаха с втората група землемери, работеща откъм Тихия океан.

Първата крачка към голямото дело беше направена. С неизброими мъки и с цената на безбройни човешки жертви инженерите бяха доказали, че през Скалистите планини може да мине железница. Но те едва ли имаха представа за онази гигантска работа, която тепърва предстоеше да се извърши.

За Нил месеците бяха изминали бързо. Лагерният живот и всекидневните изкачвания по стръмни върхове направиха от него гъвкав и здрав планинец, чийто крак не се страхуваше и от най-опасните пътеки. Тези упражнения научиха дори и навикналия със седлото каубой на изкуството да се катери, макар че не можеха, както твърдеше Нил, да изправят кривите му крака.

Само две случки смутиха работата и удоволствието през тези плодоносни седмици.

Първата от тях стана в лагера. Там имаше един винаги намръщен и мързелив набивач на име Шърд, когото всички бяха намразили. Той хранеше скрита омраза към Нил, който се беше отнесъл към него строго, и чакаше само случай да си отмъсти. Нил беше раздразнителен и когато го ядосваха, лесно прибягваше към резки думи и дела. Един ден Шърд, шляейки се пиян или сърдит из лагера, беше повалил с ритник инструмента на Нил, за което веднага беше съобщено на младия инженер. Обхванат от сляпа ярост, Нил се спусна да гони негодника. Като негова сянка, Лари Кинг го последва с провлачената си походка. Намериха Шърд в лагера на коларите. Нил не изгуби времето си в празни приказки. Юмрукът му се стовари с такава сила върху лицето на Шърд, че за малко не го повали на земята. Той би го удрял още, ако негодникът, обхванат от гняв, не беше скочил и не беше грабнал един прът, с който се втурна, за да го стовари на главата му.

Нил нямаше възможност да отстъпи. Той извика нещо на Шърд, като се опита да го изплаши.

Неочаквано зад него отекна изстрел. Куршумът счупи ръката на Шърд. Прътът падна на земята и побойникът започна да ругае високо.

— Махни се! — извика Лари и се приближи бавно. Обхванат от лудост, Шърд се опита да извади с ранената си ръка някакво оръжие. Каубоят стреля втори път, без да се цели, и този път едва не откъсна ръката на Шърд съвсем от тялото.

— Изглежда, мозъкът ти не работи — каза той. — Изчезвай! Тичай при фелдшера или след малко изобщо няма да имаш нужда от лекар.

Позеленял и разтреперан, Шърд отстъпи и търти да бяга.

— Ред! — извика Нил. — Та ти едва не го уби!

— Защо, по дяволите, не носиш никога револвер?

— Ред, ти си… ти си… Не зная как да те нарека. Аз бих го пребил от бой, вместо да го ранявам.

— Може би — отвърна каубоят, като прибираше големия си револвер. — Нил, аз съм навикнал на неща, за които ти нямаш никакво понятие. Въздухът вече мирише на изгоряло, виждам, идват кървави дни! Хората от ден на ден подивяват. Малко уиски и целият този великолепен Юнион Пасифик ще се превърне в ад!

Лари бавно се отправи нататък, накъдето беше избягал Шърд. Нил се върна при работата си. От този ден той винаги носеше оръжие, по възможност пушка. Беше добре обучен в употребата на пушката, докато за револвер, какъвто носеше Лари, му беше нужно упражнение. Лари можеше да извади револвера си и да стреля два пъти мигновено.

Точно този навик на Нил, да носи пушка, когато излизаше на измерване, докара до добър край втората неприятност.

През един от ранните летни дни Нил чакаше при извора Лари, който трябваше да доведе конете. Каубоят се забави и умореният Нил задряма в сянката на храстите. Събуди се от силен тропот. Когато се изправи, видя, че Лари пие вода, клекнал до извора. В същия миг някаква тъмна фигура, съвсем близо до каубоя, привлече вниманието на Нил. Това беше индианец, който се промъкваше между храстите с готова за стрелба пушка. Време за губене нямаше. Със светкавично движение Нил вдигна оръжието си до рамото и стреля. Индианецът се повали, без да мръдне повече.

Тропотът на уплашените коне накара Лари да скочи. Като успокои животните, той се извърна към Нил.

— А, ти ли си? Дяволски ме изплаши. По кого стреля?

Нил посочи мъртвия индианец. Ръката му трепереше. Той се чувствуваше зле, сърцето му се беше вледенило, но все още държеше пушката си готова за втори изстрел. Лари пусна юздите, извади револвера си и се изкачи с необикновена бързина нагоре сред храстите. Нил видя как той се наведе над мъртвия индианец.

— Охо, точно сред стомаха! — извика той и в неговия иначе спокоен глас се чувствуваше нов тон. Каубоят постави ръка на рамото на Нил. Той дължеше живота си на своя приятел, но не спомена нито дума. Вместо това, погледна към Нил с хитра усмивка.

— Чувствуваш стомаха си малко зле, а? Изпитвал съм това чувство… Ех, ако попаднеш в огъня, ще станеш дяволски стрелец!

Сега на Нил се струваше съвсем друго нещо да застреля един индианец, отколкото си го беше представял в детските блянове. Той беше действувал толкова бързо, че всичко му се струваше като несъзнателно движение. Но като се замисли и постепенно си даде сметка за точното естество на чувството, което го беше изпълнило с неочаквано отвращение, той си спомни за внезапното кипване на кръвта му, за животинското желание да скочи, да удари — и за хладната яростна решителност. Цялата тази история беше извънредно неприятна.

Когато се върнаха в лагера, те съобщиха за случилото се и научиха, че и на други места по линията са се появили индианци. Няколко войници бяха застреляни. И отново бе дадена заповед, че всяка работа трябва да бъде извършвана под защитата на войниците, за да се предотвратят възможните нападения. В същото време беше изпратено и едно отделение да прогони бандата сиукси.

Тези две преживелици превърнаха предсказанието на началника в истина. Последният точно така беше описал на Нил размирните времена. Прокарването на Юнион Пасифик не беше шега, нито романтично приключение. Но непознатото бъдеще мамеше младия инженер. През свободното си време край лагерния огън той мислеше, мечтаеше и фантазираше. И накрая всичките му мисли пак се връщаха към спомена за Ели.