Зейн Грей
Железният път (5)

Нил не се беше измамил, когато предсказа на инженерите, че мъчнотиите ще станат още по-големи, след като прекарат трасето от другата страна на пропастта и стигнат до стръмния склон отсреща.

Старото шосе от Сен Вре за Ларами завиваше още в полите на подобни склонове и криволичеше през долините. Железопътната линия не можеше да бъде прекарана така. Трябваше да се намери проход — проход с наклон деветдесет стъпки на миля. Склоновете обаче бяха стръмни, а върховете — високи.

Оказа се, че първоначалното трасе, което току-що беше прекарано през многобройни урви и през последната пропаст, трябваше да бъде изоставено. Линията щеше да минава през хълмовете. Поради това лагерът беше преместен на изток, при първите склонове на планините в Уайоминг и от тук инженерите започнаха изкачването. Те стигнаха до полите на планината, на един хубав ден и тук напредването се оказа невъзможно.

Тази втора линия, докъдето стигаше, следваше малко по-високо посоката на шосето за Ларами, едно доказателство, че очите на модерните инженери не бяха по-силни от тези на старите златотърсачи.

Тъй като голяма банда сиукси следеше всяко движение на техническия щаб, се наложи войските да бъдат наблизо. Измервачите се катереха по склоновете, а войниците от долините следяха всяка тяхна стъпка. Ден след ден продължаваше безплодното търсене на проход. Много от скалистите гребени изглеждаха обещаващи, а после завършваха с отвесни скали, дълбоки процепи или много стръмни склонове. Всичко това изискваше луди катерения. Началникът и щабът му бяха отчаяни. Нима техният голям план щеше да пропадне само защото няколко мили наклон препречваха пътя? Не, те нямаше да се признаят за победени.

Новите препятствия се намираха в околността на Чейенския проход. Лагерът беше построен в долината, на брега на един поток. Една сутрин началникът, подчинените му и един разузнавач потеглиха нагоре към прохода по стръмното и пресъхнало корито на реката, за да се изкачат на върха. Шосето от Сен Вре за Ларами отново се белееше на хоризонта. А войниците от долината зорко бдяха, докато инженерите вършеха горе изследванията си.

Този път началникът навлезе повече от обикновено в пущинаците на планината. Повече, отколкото беше разумно и без охрана. Внезапно разузнавачът спря коня си и се вгледа в отсрещната страна на долината.

— Димни сигнали!

Инженерите проследиха погледа му и дълго се вглеждаха нататък, но не можаха да открият дима. Те продължиха пътя си. Миг след това обаче разузнавачът ги върна.

— Банда червенокожи иска да ни обкръжи; още няколко минути… и ние сме в ръцете им.

Ястребовите очи на Нил първи съзряха индианците.

— Вижте, вижте!

Индианците се спускаха надолу по покрития с трева склон, явно, за да пресекат пътя на инженерите и да се намерят между тях и войниците.

— Сега вече се наредихме добре — каза разузнавачът. — Не можем да се върнем, пътят е затворен.

Шефът хвърли хладнокръвен поглед към индианците, а после огледа склона на хълма, който се простираше надалеч покрай долината. Той не за пръв път се намираше в такова положение.

— Продължавайте напред! — гласеше заповедта.

— Ще се бием! — извика Нил.

Осемте мъже бяха добре въоръжени и яздеха добри коне. В даден момент те биха могли да устоят известно време срещу сиуксите. Но генерал Лодж и разузнавачът прекосиха бързо една малка долина и се отправиха към съседната могила, която беше по-висока и от която се надяваха да видят войниците. Всички пришпориха конете си лудо и се катереха като дяволи, но въпреки това достигнаха върха едва след четвърт час. Наистина войниците се виждаха, но те бяха доста далеч, а сиуксите се придържаха в пътеката, за да ги изпреварят.

Моментът изискваше бързо решение. Разузнавачът каза, че е невъзможно да се слезе надолу по склона, и началникът реши да следва хребета. Почвата ставаше все по-мъчно проходима. Мъжете започнаха да слизат един след друг от конете си и да ги водят за юздите. Нил и Кинг се движеха бързо по скалистата почва.

Индианците галопираха по хребета на съседния хълм. Те яздеха, като че ли се намираха в равнина. Пътят ставаше все по-труден. Конят на Бекстър се спъна и счупи десния си преден крак. Седлото на Хени падна. Ценните минути летяха. Мъжете извадиха пушките си от калъфите. При всеки наклон те очакваха да се намерят пред пропаст, която щеше да направи спирането неминуемо.

Най-после стигнаха до открито място, откъдето войниците се виждаха добре.

— Сигнал! — заповяда началникът.

Всички започнаха да викат, да стрелят и да размахват шапките и кърпите си. Напразно. Долу, в котловината, войниците се движеха със същото бавно темпо, както преди.

— Напред — надолу по склона!

— Генерале, това няма да ни доведе до нищо хубаво — запротестира разузнавачът.

Ред Кинг раздели двамата мъже със своята тънка кафява ръка. Сините му очи светеха с някакъв чуден блясък, докато погледът му се плъзгаше по склона.

— Моят занаят е да преценявам местности — каза той със свойственото си хладнокръвие, — ние ще слезем от тук — от тук, или изобщо отникъде.

Нил беше сломен. Но докато членовете на тялото му сякаш бяха вцепенени, в него бушуваше страшен гняв. Той непрестанно гледаше към сиуксите.

— Да спрем и да се бием! — извика задъхано. — Ще смажем тази паплач!

— Може би ще дойде миг, когато ще трябва да се бием. Но сега не. Напред!

Препъването през каменистата местност и през пропастите продължи. Индианците изчезнаха зад хълмовете и това обстоятелство обезпокои мъжете, защото никой не знаеше кога и откъде ще се покажат. Това ги караше да напънат и последните си сили.

В това време слънцето все повече се наклоняваше към запад и положението на инженерите ставаше все по-сериозно. Един вик на Нил, който вървеше последен, извести на приятелите му, че индианците са се показали зад гърба на могилата и че започват преследването по права линия. Генерал Лодж заповяда на хората си да се обърнат и да насочат пушките си към тях. Тази маневра накара сиуксите да спрат. Те продължиха преследването бавно, като се държаха извън обсега на куршумите.

— Ще чакат да се стъмни — каза разузнавачът.

— Напред! Все пак ще успеем да се измъкнем! — отговори началникът гневно.

Пришпориха конете си. Нощта постепенно се спускаше и това обстоятелство увеличаваше както мъчнотиите, така и опасностите. Същевременно обаче групата добиваше възможност да поиска подкрепление от войските със светлинни сигнали. На няколко пъти един от инженерите изтичваше напред и запалваше огън, докато другите оставаха, за да държат индианците в шах, ако те се появяха. Най-после войниците отговориха на сигналите. Изпълнена с нова надежда, групата отчаяни мъже продължи слизането. И точно когато мрачната нощ настъпваше в съдбоносния час, който би накарал индианците да ускорят нападението, войниците пресрещнаха инженерите и началника си. Индианците се изгубиха в мрака, без да дадат нито един изстрел. Общата радост беше голяма. Само Нил заяви недоволно, че би предпочел да се бие.

— Ах, и мен вече ме гъделичкаше пръста — промърмори верният му спътник Кинг.

Касе извади черната лула от устата си.

— Толкова дълго скитане и никаква полза!

Без съмнение тази забележка предизвика първите думи на генерал Лодж към полковник Дайлън.

— Стръмен ли беше пътят до тук, полковник?

— Да, разбира се. Ние се изкачихме направо от долината нагоре.

Но генерал Лодж не предпочете този къс път до лагера, а продължи напред по хребета на хълма, който се спускаше полегато към равнината. И когато най-после тази равнина беше достигната, по небето вече блестяха звездите. Тогава генералът се обърна с някак странно въодушевено и сериозно изражение на лицето към помощниците си:

— Господа, ние прекарахме този ден в страх и тежка работа, но намерихме прохода през хълмовете на Уайоминг. Утре ще прекараме трасето по този хребет… Ще го кръстим Черманов проход. Хиляди благодарности на червените дяволи!