Зейн Грей
Железният път (39)

Нил излезе навън. Обстановката, повяването на вятъра, глъчката на хората и конете наоколо, всичко съвсем се беше променило точно както и сам той се беше променил. Генерал Лодж съвсем вярно се беше изразил — сега той беше друг човек в друг свят.

Слезе надолу към новостроящата се линия и започна да се разхожда между стоящите без работа мъже, вагоните, купчините релси и траверси. Те сякаш отново бяха изпълнили цялото му същество. След това се отправи покрай още незакованите релси до мястото, където те свършваха, и продължи пътя си по планираното трасе, докато най-после очите му откриха пречката. Още в същия миг той разбра какво е станало и какви опити са правени. Колко работа беше извършена напразно при постройката на тази линия! Той започна да се катери по пясъка, заобиколи пропастта, движейки се по скалите й на половин миля по течението. Работата беше изморителна. Но колко приятно беше пак да диша тежко и да чувствува гърба си изпотен! След това острият му поглед се плъзна по околността и прецени строго и точно характера на долината. Методът, чрез който Нил стигаше до заключенията си, беше този на изводите. Днес той се чувствуваше пълен господар на силите си. И ето че най-после пред него започна да се оформя решението на задачата.

Беше късно следобед, когато, изтощен и изпрашен, той влезе, едва влачейки краката си, в голямата зала. Генерал Лодж се разхождаше, като дъвчеше края на пурата си. Бекстър се беше привел над синьо отпечатаните книжа и лицето му изразяваше умора. Там бяха също полковник Дайлън, Кемпбъл и няколко други млади хора.

Нил видя, че вървежът, държанието или изражението на лицето му бяха направили необикновено впечатление на тези мъже. Той се засмя.

— Чудесно е да се заловиш пак за работа!

Бекстър се изправи. Генерал Лодж захвърли пурата си с движение, което свидетелствуваше за неочаквано вълнение, за отново съживила се вяра в един уморен, но необуздан дух.

— Намерихте ли пречката, която ни спира? — запита Бекстър бавно.

— Не — отговори Нил.

— Аха! Утре ще ви заведа и ще ви я покажа.

В строгите очи на началника се появи блясък, докато се взираше в чертите на Нил.

— Не, не можах да срещна пречка, Бекстър… по простата причина че тя не съществува.

Бекстър впери поглед в него и измъченото му лице се зачерви.

— Нещо не е в ред в главата ви, моето момче — каза той.

— Хе, не ме карайте да се смея, както би казал Лари.

Бекстър удари с пестник по масата.

— Нил, тука няма нищо за смях — каза той грубо. — Вашите очи са отпочинали, духът ви е бодър, но въпреки това не бива да гледате толкова леко на тези мъчнотии. Не, не…

— И все пак аз го правя! — извика Нил, държанието на когото незабелязано се беше променило.

Бекстър се изправи. Треперещата му ръка грабна някакъв лист от масата.

— Познавам ви отдавна. Вие често сте ме мъчили. Млад човек сте… донякъде. Не знаете как ме притеснява всичко това. Нямам нито един помощник и остарявам. Да, проклетият железен път ме състари. Ако сте намерили изход, кажете го!

Бекстър млъкна. Да, той беше остарял. В чертите и гласа на инженера Нил съзря растежа на голямото дело и неговите безкрайни задачи.

— Слушайте — каза той бързо. — Половин миля по-надолу от мястото, до което сте стигнали, течението на реката взема друга посока… Ще прекараме линия до там, ще направим завой и ще получим наклон много по-малък от деветдесет стъпки на миля.

След това се обърна към генерал Лодж:

— Господин началник, Бекстър е претрупан с работа и не е в състояние да ръководи всичко… Утре ще продължим.

— Но все пак вие сте били там без инструменти, Нил — каза Лодж с колебание.

— Нямах нужда от инструменти.

— Сигурен ли сте, синко? Това нещо ни създаде много неприятности. Вашето разрешение ми се струва съвършено просто.

— Дали съм сигурен? — извика Нил. — Погледнете лицето на Бекстър.

И наистина, един-единствен поглед върху стария инженер беше достатъчен, за да пропъди всякакво подозрение.