Зейн Грей
Железният път (70)

Касе се облегна на лопатата и докато избърсваше потта от челото си, наблюдаваше своя приятел Макдермот. Между тях зееше гробът, който току-що бяха изкопали, а наблизо се намираше дълъг предмет, увит в извехтяло парче плат.

— Дявол да ме вземе, Мак, ако тази работа ми доставя удоволствие — каза Касе, като изпускаше облаци дим от лулата си.

— Да не би да предпочиташ да си директор на Юнион Пасифик, а? — отвърна Макдермот.

— Цялата тази шайка войници не помръдна дори и пръста си. Защо да не помагат и те при погребението?

— Никой не ни принуждава, Касе. Бентон се вдигна и разпръсна. Наш дълг е да погребем останките му. И ти трябва да си доволен, че погребваш този страшен, червенокос каубой.

— Защо?

— Нима той не те заплаши с оръжието си? Тогава ти щеше да умреш от страх.

— Извинявай, но аз бях напълно спокоен. А това, че погребвам Лари Кинг, ме прави донякъде горд, но в същото време ми причинява болка. Той беше приятел на Нил.

— Велики Боже, но той беше дявол, а не човек, Касе. Казват, че именно той е застрелял и Стентън, а също и цялата банда негодници.

— Да, Мак, и най-добрата, и най-мръсна работа, която свършихме, беше погребението на тази шайка.

Ръката на Касе посочи към редицата пресни гробове, върху които вятърът навяваше пясък. После той остави лопатата и се наведе над неподвижната фигура.

— Хващай, Мак!

Поставиха трупа в ямата. Касе се изправи и се прекръсти.

— Той беше истински мъж.

След това двамата заровиха гроба.

— Мак, дали не е редно да означим с нещо мястото, където почива Лари Кинг? Камък или дървен кръст с името му?

Макдермот разтърка червеното си чело и почеса брадата си.

— За какво ли ще послужи това? Виж, пясъкът засипа всички гробове.

— Ти винаги знаеш как да се откачиш от работата, стари Мак! Напред!

Двамата бързо изкопаха втора дупка. След това грабнаха грубата носилка и се отправиха към парцаливата палатка, която, както изглежда, беше последната постройка в Бентон. Касе пристъпи пред приятеля си.

— Интересно!

— Какво?

— Ти нали покри лицето й, когато я донесохте тук?

— Разбира се!

— А сега това лице изглежда съвсем друго!…

— Гледай, Мак.

Касе се наведе и вдигна малкото тефтерче от гърдите на мъртвата. Грубите му пръсти с мъка разтвориха листата.

— Мак, тук има написано нещо! — извика той.

— Прочети го, маймуна такава!

— О, аз наистина мога да чета, макар че с писането съм зле — отговори Касе и започна с мъка да разчита буквите. Неочаквано той спря и погледна остро приятеля си.

— По дяволите!… То е за приятеля ми Нил… Любовно писмо… и…

— Тогава запази го за Нил и бъди почтен, като не четеш по-нататък.

Вдигнаха Хубавата Стентън и я изнесоха навън. Зад бялото й лице се криеше мрачна и тъжна история.

— Тя беше слънчева жена, Мак! — каза Касе — Дама!

— Виждам, че за всички ти е жал. Да, Стентън беше наистина хубава, може би лейди, но в нея се криеха хиляди дяволи.

— Чудно как не сме забелязали, че е била още жива, когато я занесохме в палатката. Тя е дошла на себе си, написала е писмото… и след това е умряла.

— За Бога! Касе, сериозно ли говориш? — извика Макдермот.

Касе кимна и после коленичи, за да постави ухо на сърцето на Бюти Стентън:

— Мъртва е положително.

Двамата разсъдливи мъже използуваха платното на палатката като саван и после отнесоха мъртвата до голия песъчлив склон, където я спуснаха в гроба й, до каубоя. Касе отново се прекръсти. Той работи и след приятеля си върху заравняването на земята. Когато привърши, лулата му беше изгаснала. Ирландецът я запали.

— Е, Бюти, твоят гроб е по-чист, отколкото леглото ти… Хубав бял пясък… А след време никой няма да знае къде почиваш.

Двамата работници нарамиха лопатите и се отдалечиха.