Зейн Грей
Железният път (25)

Когато Ели Ли дойде отново на себе си, лежеше в кръгла палатка от пръти и кожи.

Няколко секунди тя остана като замаяна. Но индианските орнаменти и украшенията на палатката й дадоха веднага ясен отговор — намираше се в лагера на сиуксите като пленница. Ели повдигна глава. Лежеше върху бизонова кожа. Подът беше покрит с одеяла и кожени дрехи. През тесния отвор на палатката видя, че денят приближава към своя край. Отвън бързо минаваха индианци на коне. Там цареше шумно безредие, чуваше се объркан разговор на някакъв индиански диалект. Духаше силен вятър. Върху палатката тропаха капки дъжд.

Ели не можеше да вярва на сетивата си. Тя беше жива. Опита се да установи дали е ранена. Ръцете и тялото й изглеждаха здраво натъртени и я боляха, но иначе тя не изпитваше особени болки. Надеждата й отново се възвърна. Ако искаха да я убият, индианците не биха чакали толкова много. Навярно възнамеряваха да я запазят като пленница. В такъв случай Слингерленд положително щеше да я намери и да я освободи.

Дъждът се засили. До Ели достигна миризма на дим и тя видя, че в стените на палатката се отразява светлината на доста голям огън. Малко след това в палатката влезе жена — едра, стара, с тъмнокафяво набръчкано лице. Тя носеше чаша и плосък поднос, които остави на земята и започна да развързва Ели, като мърмореше нещо под носа си. Ели се изправи и седна.

— Да не искате да ми направите нещо… Да ме убиете? — запита тя.

Жената поклати глава, за да покаже, че не разбира. Ели започна да яде от храната, която беше твърда и невкусна, но утоли глада й. Когато свърши, жената отново я върза, нареди я върху бизоновата кожа, зави я и напусна палатката.

След това изведнъж се стъмни и дъждът се превърна в истинска буря. Ели, която не беше забелязала колко студено беше навън, започна да се затопля под кожите. Шумът от дъжда заглушаваше всичко. И тя заспа с името на Нил върху треперещите си устни.

На няколко пъти се събуждаше в черната нощ, чуваше вятъра как беснее, как дъждът се излива като из ведро. Когато настъпи студената и сива утрин, бурята постепенно стихна. Ели лежеше с часове сама в палатката и започна да страда от завързването. Вкочанените й членове се вцепениха. Но колкото по-дълго я оставяха сама, толкова по-безнадеждно й се струваше положението й.

Рано следобед дойде да я нахрани пак същата жена. Ели й даде да разбере със знаци, че иска да й развърже краката, за да стане и да се разходи. Жената изпълни желанието й. Ели едва можеше да се държи на краката си. Главата й беше замаяна. Болезнено чувство схващаше членовете й.

След това старата жена я изведе навън. Ели видя много палатки, коне, жени и деца, но малко воини. Лагерът беше разположен в широка долина. Край него се носеше с бучене жълта, придошла от дъждовете река. Като видяха Ели, децата побягнаха, а жените започнаха любопитно да я оглеждат. Не беше мъчно да се отгатне, че те не я харесваха. Воините я наблюдаваха мрачно. Всичко в лагера беше пъстро — пъстра беше амуницията на конете, пъстри бяха и украшенията на палатките. Очевидно племето не беше бедно. Ели забеляза много инструменти, одеяла, дрехи и най-различни неща, които индианците употребяваха ежедневно.

Беше заведена в голям вигвам^[1]. От едната му страна беше построена палатка. Стар воин с набръчкано лице и посивяла коса стоеше до огъня и пушеше. Когато Ели влезе, се показа млада индианка, ниска, с хубаво, надменно лице и тъмни, горди очи. Носеше кожени дрехи, изкусно украсени с ресни, които й стояха великолепно — очевидно това беше някоя индианска принцеса или жена на някой вожд. Докато излизаше, тя хвърли върху Ели зъл поглед. Ели чу мърморещия глас на старата и бързите, възбудени отговори на младата жена.

Не й оставаше друго, освен да чака как ще се развият събитията. Разтърка вкочанените си ръце и глезени, доволна, че е освободена от въжетата. Видя, че е пазена, особено от онази млада жена, която често надничаше през входа на палатката. Вътрешността на тази палатка беше в пълна противоположност с първия й затвор. Тя беше суха и чиста, подът беше покрит с черги и одеяла. По стените й висяха боядисани, украсени с перли и пера предмети, едни от тях бяха дрехи, други — вещи, предназначението на които тя не можеше да отгатне.

Отново настъпи нощ. Ели дълго стоя будна, а после заспа. На другата сутрин беше събудена от страшна глъчка. Цвилене и тропот на мустанги, бойни викове и кучешки лай, невъобразим хаос и шум — всичко това свидетелствуваше за завръщането на воините.

Малко след това доста голяма група индианци влязоха във вигвама, чийто вход беше закрит с перде. Ако се съдеше по гласовете, между тях имаше и много жени. Завърза се възбуден разговор, който трая повече от час и раздразни любопитството на Ели — особено като чуваше от време на време резкия глас на младата жена.

Старата пазачка на Ели влезе в палатката, вдигна пердето и й даде знак да излезе. Ели се намери във вигвама. Утринното слънце, което надничаше през голямата врата, изпълваше с обилна светлина помещението. То беше пълно с индианци. В средата стоеше изпъкваща фигура — навярно вождът. Той беше висок и слаб, с резки по голите му гърди. Лицето му — меднокафяво, набръчкано, с мрачни и сурови черти, жестоки, тесни устни и очи, които блестяха като черни огньове. Държането на главата му напомняше това на орел.

Острият му поглед само за миг се спря на Ели. После той с рязко движение заповяда да я изведат навън. Докато влизаше в палатката, Ели погледна младата индианка. Намръщена, навела глава, с почервенели страни от нахлулата в лицето кръв, бързо дишаща и със стиснати пестници, тя представляваше образец на накърнено честолюбие и дива ревност.

Навярно вождът беше решил да запази Ели като своя пленничка, решение, което беше възбудило недоволството на младата индианка.

След това лагерът се успокои. Ели погледна през един процеп между кожите, с които беше покрита палатката й, и видя само жени и деца. Мустангите стояха изморени, с наведени глави. Сигурно воините си почиваха след някой поход, тежка борба или грабеж.

Часовете се нижеха бавно. Ели чуваше дишането на уморените воини. Когато се стъмни, дойде старата с храната и я завърза.