Зейн Грей
Железният път (4)

През 1865 година, непосредствено след гражданската война, група инженери започнаха измерване сред хълмовете на Уайоминг. Зад тази работа се криеха хиляди опасности и задачи. Възложено им беше да прокарат железопътната линия на Юнион Пасифик.

Тази група, придружена от рота американски войници, водени от полковник Дайлън, не един път вече се беше натъквала на почти непреодолими мъчнотии. И сега, когато бяха прекосили хълмовете до южните склонове на Скалистите планини, те бяха спрени от ново препятствие — пропаст, прекалено дълбока, за да се запълни, и прекалено широка, за да бъде прехвърлен през нея мост.

— Дайте тази работа на Нил — заповяда генерал Лодж, главният инженер на техническия щаб, на един от помощниците си. — Ако изобщо някога успеем да прекараме трасе през тази ужасна местност, това ще стане само благодарение на него.

Помощникът Бекстър заповяда на ирландеца, който стоеше до него и пушеше къса черна лула, да намери Нил и да му съобщи заповедта на началника. Ирландецът, на име Касе, беше кокалест и червенобузест мъж, с твърди черти, навикнал на живота под откритото небе. От лицето му винаги лъхаше добро настроение. На него сякаш беше застинала усмивка. Той извади лулата от устата си.

— Генерале, цвета на знамето, което развявам за този млад землемер, не ми харесва. Искам зелено знаме^[1].

Бекстър даде знак на ирландеца с едно махване на ръката си да излезе. Но генерал Лодж вдигна глава иззад картите и плановете. Лицето му беше мрачно и строго, а държането — на стар войник.

— Касе, вие можете да имате всеки цвят, който ви харесва — каза той. — Може би зеленото ще ни донесе малко повече щастие.

— Едва ли ще прекараме железопътната линия, генерале, и ако успеем, ирландците са онези, които ще я построят.

И наистина, оставаше само надеждата, че ловкият и храбър Нил, с окото си на планинец и със способността си безпогрешно ще оценява разстоянията и наклоните ще успее да прокара трасето някъде около пропастта.

Докато чакаха Нил, инженерите непрестанно разглеждаха картите и чертежите със сериозната решителност на хора, които никога не се оставят да бъдат победени.

В току-що завършилата гражданска война Лодж беше достигнал чин генерал-майор. Още преди това той беше обикалял тази част на Запада, винаги с големия проект за прекарване на железница. Бяха изминали много години, докато планът за тази континентална линия беше изработен. Само с помощта на много хора и много заобикалки, със заговори и противозаговори той назря. Чудната идея да се свържат изток и запад с железница се роди в ума на един-единствен човек. Той живя и умря за нея, но семето, което пося, донесе плод. Малко по малко и други хора започнаха да вярват в успеха въпреки всички съмнения и въпреки всички опасения, докато най-после дойде денят, в който конгресът реши правителството на Съединените щати да даде съдействие на упорития Лодж и сложи на негово разположение войска, група директори и неограничени парични средства, като му заповяда да построи линията.

Никой, надлъж и шир в страната, освен Лодж и помощниците му не познаваше мъчнотиите и опасностите на това предприятие. Външният свят беше заинтересуван, а народът чакаше — в повечето случаи със съмнение. Обаче Лодж и инженерите му бяха обхванати от желанието да творят за бъдещето; приключенията, богатствата и славата ги мамеха, мамеше ги и животът, който подготвяше едно наследство за бъдещите поколения.

Уорън Нил влезе задъхан. Той беше американец от бедно семейство, прекалено усърден, жаден за приключения и за успехи. Беше висок почти шест стъпки, с обгоряло от слънцето лице и спокойни, проницателни очи. Здрав като стомана, но не и неподвижен, този двадесет и три годишен човек беше с големи, но неразвити способности.

Генерал Лодж лично разтълкува мъчнотиите на положението и дейността, която очакваше от младия землемер. Нил се изчерви от гордост. Очите му светеха. Той стисна челюсти и не проговори нито дума, докато инженерите го водеха към голямото препятствие. Това беше назъбена пропаст със стени от стар, жълт, чакълест камънак, обрасла в горните си краища с кедри. Проходът водеше до цепнатина в скалистата стена. Вляво и вдясно от нея се простираше пропастта.

— Това е единственият проход, който минава през предпланините — каза инженер Хени, най-възрастният от щаба на Лодж.

Пред очите на мъжете се беше открила дива картина. Само крайно решителни и безстрашни хора биха могли да се надяват да прекарат железница през тази местност. Цепнатината беше тясна. Вляво от нея се издигаше назъбен скат; вдясно, над пропастта, се беше надвесил грамаден скалист свод; отсреща се издаваха разпръснати корнизи, а под краката на инженерите зееше дупка. Какво представляваше склонът, под който се намираха те, можеше само горе-долу да се предположи.

Нил пропълзя до последния ръб на пропастта, легна върху него и се опита да разгледа стената под себе си. Това, изглежда, не му се удаде. Когато се изправи, поклати глава. После отправи поглед към свода:

— Ще хвърлим този зъбер във въздуха!

— Но какво идва след него? Ако гладката каменна стена продължава така с мили, с нас е свършено — каза друг инженер, на име Буи.

Генерал Лодж впери поглед в пропастта, която се подиграваше с всичките му надежди. На лицето му се изписа решителност.

— Изглежда невъзможно, но ние трябва да продължим! — каза той твърдо.

Последва кратко мълчание. Инженерите се спогледаха като хора, които се намират пред последното и най-голямо препятствие. После се чу смехът на Нил. Той изглеждаше студен, но от него лъхаше надежда.

— Всичко това само ни се струва така дяволско. Ще се изкача на върха и ще се спусна с въже.

Изкачването до върха на могилата беше дълго и мъчително. Целият щаб пълзеше нагоре, а към него се бяха присъединили и няколко войници.

— Трябва ми дълго въже — беше казал Нил на своя помощник Кинг.

Кинг се изкачи бавно на могилата. Беше каубой, свикнал със седлото, нямаше ловкостта на планинец.

— Събрах всичко… каквото можах да намеря — каза той със свойствения си провлачен глас и тежко си пое дъх, когато хвърляше ласата и куповете въжета в краката на Нил.

Нил вдигна няколко от тях и ги огледа със съмнение.

— Значи това е всичко, което намери?… Помогни ми да ги завържем.

— Този път ще се спусна пръв — пробъбри Кинг.

Нил се засмя и погледна с любопитство своя помощник. Този тексаски каубой се беше присъединил към него някъде в Небраска. Те работеха заедно; бяха станали приятели. Лари Ред Кинг никога не говореше защо бе напуснал Тексас. Но още от рождение имаше непреодолима страст към стрелбата с револвер.

— Пръв ли? — запита Нил.

— Да.

— Няма да го бъде — гласеше грубият отговор.

Лари Ред Кинг беше висок, строен и твърд като желязо, но въпреки това тялото му притежаваше неоспорима грация. Беше извънредно красив и живописен каубой, с огненочервена коса, гладко кафяво лице и блестящи сини очи. На колана му висеше кобур с тежък револвер.

— Изпробвайте въжето — заповяда генерал Лодж.

Въжето изглеждаше достатъчно здраво. Когато Кинг завързваше единия му край под мишниците си, сред инженерите възникна въпросът дали е разумно по-напред да се спусне помощникът, а след него землемерът. Хени, който ръководеше работата, реши, че това не е нужно.

— По дяволите! Аз ще се спусна пръв — повтори настоятелно Кинг.

Всички смятаха, че това ще забави доста работата. Тогава пристъпи генерал Лодж и отправи кратък въпрос към Нил.

— Лари се страхува, че въжетата ще се скъсат — отговори Нил.

По лицата на инженерите се разля широка усмивка, но никой от тях не се засмя гласно. Това беше една от хилядите случки, които съпровождаха строежа на линията.

Строгите черти на лицето на генерал Лодж се смекчиха, но гласът му остана твърд.

— Подчинете се! — заповяда той.

Примката беше свалена от гърдите на Кинг и поставена около бедрата на Нил. После се започнаха приготовленията, за да се спуснат от скалата младият землемер и инструментите му.

Нил хвърли последен поглед върху назъбения ръб на скалата. Когато се изправи, кафявочервеният цвят на бузите му беше изчезнал.

— Скалист зъбер — не мога да видя какво има под него. Безцелно ще бъде да давам сигнали. Ще се спусна докъдето стигне въжето. Да се надяваме, че ще намеря опора за краката си. Иначе не ще можете да ме изтеглите.

Всички мълчаливо се съгласиха с това.

После Нил седна, спусна краката си извън корниза, хвана здраво инструментите и извика на войниците, които държаха въжето:

— Спускайте!

Започнаха да го спускат стъпка по стъпка.

Духаше вятър и над стената се издигаше прах. От дупките се отделяха бързо черни прилепи и надаваха страхливо цвърчене. Инженерите се бяха навели над ръба на корниза и наблюдаваха спускането на Нил. Кинг беше вперил поглед в бавно плъзгащото се въже, което възел след възел изчезваше в пропастта.

— Той стигна до скалистия зъбер — извика Бекстър и проточи врат.

— Ето… изчезна!

Помощникът Касе се наведе още по-напред от другите.

— Трябва да се признае, че този начин на построяване на линия е дяволски смешен! — забеляза той.

Няма и изпълнена със синкава мъгла, пропастта дремеше в блясъка на залязващото слънце. Стените й започнаха да променят бавно цвета си при светлината на залеза.

Въжето се плъзгаше метър след метър през ръцете на войниците. Бяха спуснати двеста стъпки. Остатъкът от въжето едва ли имаше сто стъпки. Онази част, която беше съставена от ласа, беше вече използувана. Остатъкът беше съставен от парчета възлести, разнищени и използувани вече въжета, които инженерите разглеждаха загрижено.

— Това не ми харесва — каза Хени нервно. — Нил би трябвало вече да стигне някой перваз или ръб.

Войниците неволно започнаха да се колебаят и да отпускат едва сантиметър по сантиметър, докато преди малко бяха мерили на лакти. Но колкото и проницателни да бяха очите им, те не можеха да се сравнят с вниманието на каубоя.

— Стойте! — извика внезапно той и посочи опънатото въже над ръба на стената.

Войниците веднага спряха. Въжето вече не се спускаше. Напрежението растеше. Лари Кинг посочи с кокалестата си ръка.

— Къса се!

Пресипналият му и нервен глас скова инженерите, които бяха готови да се спуснат напред. Той се хвърли на колене и пръстите му конвулсивно започнаха да се гърчат, сякаш искаше да хване въжето, а не смееше.

— Аз разбирам малко от въжета! Старо и гнило! Къса се!

Още докато той говореше, въжето се скъса.

Войниците изгубиха равновесие и паднаха назад. Бекстър изстена. Бун и Хени, ужасени, извикаха. Генерал Лодж стоеше унил, сякаш зашеметен. След това всички замръзнаха на местата си и напрегнато се вслушваха.

От пропастта долетя глух удар, после все по-силен тътнеж, шум от сриваща се земя и камънак. Малко по малко той отслабна и накрая заглъхна в ехото.

Касе пръв наруши мълчанието с ругатня. Лари Ред Кинг се изправи, вдигна края на скъсаното въже и го хвърли в отвращение пред себе си. След това със също така бързи движения разкопча колана си и го пристегна. Очите му пламтяха и изпускаха сини светкавици. Те сякаш обвиняваха възбудените инженери в умишлено убийство. Обаче без да каже нито дума, той се обърна и забърза покрай ръба на долината, очевидно за да търси удобно място за слизане.

Генерал Лодж заповяда на войниците да последват Кинг и да направят всичко възможно да намерят трупа на Нил.

— Този човек имаше бъдеще — каза старият Хени тъжно. — Той ще ни липсва.

Инженерите се спуснаха надолу по склона и се върнаха в лагера. Там пламтяха огньове, стълбове дим се виеха към небето. Веселите песни и безгрижният смях на войниците ехтяха високо и ясно в спокойния въздух. Чуваше се цвилене и тропот на коне.

Полковник Дайлън съобщи на генерал Лодж, че един от разузнавачите му е открил голяма банда сиукси, които лагерували не много далеч в една долина. Това племе се намираше на военна нога и беше започнало да пречи на инженерите. Трагичната съдба на Нил беше забравена пред грижите за бъдещето и пред неприятностите, които можеха да настъпят, ако индианците откриха значението на тази експедиция.

Войниците, които бяха получили заповед да следват Лари Кинг, се върнаха в лагера и съобщиха, че са го изгубили от очи и че не са могли да намерят място, от което да се спуснат в пропастта.

Лари Кинг не се върна и на другата сутрин. Малки групи войници бяха разпратени в разни посоки, за да опитат още веднъж щастието си, а инженерите отново бяха изправени пред трудната задача. Никоя от двете групи не постигна успех, а когато вечерта войниците изморени се завърнаха в лагера, Кинг още го нямаше. Решиха, че и той е загинал.

Но още преди да се беше стъмнило, високият каубой, накуцвайки, се завърна в лагера, изпратен и окъсан, натоварен с дългия статив и с измервателния инструмент на Нил. Инструментът беше пострадал от падането, но, изглежда, повредата не беше много голяма. Кинг не задоволи любопитството на войниците. Накуцвайки, той стигна до палатката на инженерите, постави инструмента на земята и извика. Бун беше първият, който излезе. Неговият глас примами Хени, Бекстър и по-младите инженери от щаба. Генерал Лодж, който седеше на известно разстояние до лагерния си огън, надвесен над скиците, не беше забелязал нищо.

— Ние намерихме място — четири мили по-нагоре в пропастта, където преминаването е по-лесно. Само деветдесет стъпки наклон на миля.

Инженерите го гледаха, сякаш беше луд.

— Но Нил! Неговото падане!… Та нали той е мъртъв! — извика Хени.

— Мъртъв ли? Нищо подобно! Нил е жив — каза Лари бавно. — Мисля, че скоро ще бъде тук.

— Ранен ли е?

— Сигурно! И страшно гладен, също като мен — отвърна Лари, като се отдалечаваше, накуцвайки.

Няколко от инженерите се спуснаха в мрака да посрещнат Нил, докато други отидоха да разкажат чудната история на генерал Лодж. Началникът изслуша спокойно хубавите новини и очите му блеснаха доволни.

— Деветдесет стъпки наклон. Какво щастие!… Изпратете тези момчета при мене.

Няколко войници бяха намерили Нил на шосето и го водеха в лагера. Беше целият изранен и почти напълно изтощен. Самият той не намираше, че положението му е толкова лошо, но не можа да се въздържи да не изохка, когато падна до огъня.

Един войник се приближи до Лари Кинг, за да му съобщи, че генералът желае да го види.

— Охо, аз съм гладен… пък и той не ми е началник — отвърна Лари и продължи вечерята си. Всички знаеха, че нищо не може да накара този тексасец да проговори.

Но Нил отвори уста. Той с възторг похвали своя помощник. И преди да измине един час, всички в лагера знаеха, че Лари е спасил живота на Нил.

Малко по-късно при Нил дойде генерал Лодж и прегледа скиците и цифрите, които даваха простото решение на толкова мъчната отначало задача.

— Нил, вие сте честолюбив и вашият дух е непобедим. Вие ще достигнете високо положение чрез тази железопътна линия, ако преживеем построяването й.

— О, нямайте грижа. Ще го преживея — засмя се Нил. — Аз съм като котка — падам винаги на краката си.

— Може би това е вярно. На каква дълбочина паднахте?

— Не много голяма. Първо се строполих върху едно дърво. Там се замота инструментът ми. Аз обаче се изплъзнах между клоните и главата ми се удари в един камък. Когато Лари ме е намерил, съм бил в безсъзнание и съм се плъзгал бавно по сипея към нова пропаст.

— Изглежда, този тексасец е много привързан към вас.

— Лари може да е смешен на вид, господин генерал. Но ви казвам, че онези, които му се подиграват, не го разбират. Мисля, че те не схващат колко той може да стане опасен. Но Ред не е такъв. Искам да кажа, че е сигурен като стоманата.

— Да, видяхме вече това. Когато въжето се скъса, бях сигурен, че ще тикне револвера си под носовете ни…

Той се сбогува с младия си помощник. Мрачната сериозност отново се върна в очите му и тежкото бреме отново натегна на неговите рамене. Беше последният, който можеше да подцени задачата, която му беше възложена, и отговорността, която носеше със себе си. Лодж чувствуваше близостта на тайнствени и непознати събития, които никоя човешка фантазия не би могла да измисли.

Следващият посетител при Нил беше Хени. Старият инженер изглеждаше зарадван, но забрави всичко от загриженост за състоянието на младия човек. Когато се успокои, усмивката отново се яви на лицето му.

— Началникът ви повиши — каза той.

— Как? — Нил подскочи.

— Да, факт. Току-що говори с Бекстър и с мен. Последната ви работа дяволски му е харесала — и затова се изкачвате нагоре.

— Нагоре!… Къде?

— Е, нали затова ни повика на съвет — засмя се Хени. — Виждате ли, ние трябваше да измислим някаква длъжност, за да можем да ви повишим.

— О, разбирам! Любопитен съм каква ще е тази длъжност. — Нил също се засмя. — Какво каза началникът?

— Много нещо. Твърди, че докато Юнион Пасифик бъде завършен, вие ще бъдете някъде на върха… Главен инженер… Ръководител по надзора на линията.

— Гръм и мълния! Но, разбира се, вие не говорите сериозно?

— Съвсем сигурно, както обича да казва вашият каубой — отвърна Хени. — Да, това бяха думите на началника. Той току-що ви нарече надзирател по линията. Поздравявам ви! И моят съвет е: продължавайте така, както започнахте — винаги по правия път, — и внимавайте за кръвта и темперамента си… Това е всичко. Лека нощ!

Тази нощ Нил прие много посетители. Последният от тях беше Лари Кинг. Каубоят се наведе, за да влезе в палатката.

— Е, как си сега?

— Не много добре, Ред — отговори Нил. — Главата ми гори и чувствувам дяволски болки. Мисля дори, че ще бълнувам. Не би ли искал да донесеш завивките си и да останеш тази нощ при мене?

— С дяволско удоволствие!

Той сложи ръка на челото на Нил.

— Дали нямаш треска?

После напусна палатката и скоро се появи с вързоп и манерка. Остави ги и започна несръчно да облива лицето на Нил със студена вода. Вън пламтеше лагерният огън и хвърляше чудновати сенки върху платното на палатката. При неговия слаб отблясък Нил забеляза, че лявата ръка на Кинг беше превързана и че той с мъка си служеше с нея.

— Какво е станало с ръката ти?

— Нищо.

— Защо е превързана?

— Някой е изпратил глупавия фелдшер при мене и той твърди, че съм си счупил две кости.

— По дяволите! Аз и не предполагах, че си ранен. А ти не казваш нито дума и през целия ден влачиш и мене, и инструмента със счупената си ръка.

— Всъщност съвсем не съм убеден, че тя наистина е счупена.

Нил изруга още веднъж приятеля си и след това заспа. Кинг дежури край леглото му и непрекъснато мокреше горещото му чело.

Огънят загасна. Над лагера се спусна тишината на късните нощни часове. Стенанието на вятъра ту се засилваше, ту отслабваше и се губеше някъде далеч. От време на време се чуваше тропотенето на някой кон, равномерните крачки на стражата и дивият вик на нощната птица.