Зейн Грей
Железният път (1)

През миналите шестнадесет години от широката река Мисури, която тече жълта и пълноводна между горски брегове, започваше шосе. То продължаваше през степните равнини на Небраска, извиваше на запад през вълнистата прерия между хълмовете, височините и дългите редици тополи, за да попадне в страна, подобна на грамадни морски вълни — Уайоминг, същата, където някога пасяха безбройни стада биволи и вълкът беше единствен господар; същата, където синкавият дим се издигаше с чудновати струи към небето от лагерния огън на трапера на брега на самотната река. После то продължаваше все по-нататък и по-нататък през неплодородни полета с вечно еднообразие, сини, безкрайни, мрачни и мълчаливи под безграничното небе. Отиваше все по-нататък и по-нататък, нагоре към суровите черни планини, безводните урви и скалистите котловини, където се катери сърната и дебне дивакът. После с лек наклон към планинските проходи, между големите стръмни върхове и през брулената от вятъра висока земя се спускаше към Юта, тази страна със зеленеещи се като смарагди долини, с изпълнени с мъгла каньони, с чудновато издълбани камъни и стени и с бледи солени езера, забулени от сянката на голи стърчащи скали — мрачна, строга, самотна. Продължаваше все напред през Невада, след това се насочваше на запад, прекосяваше пустинята и се издигаше в планините, а от там — в Калифорния, където бушуват и реват разпенени потоци, мощни борики издигат върховете си до небето, а под назъбените височини като скъпоценни камъни блестят сини езера. Най-после то се спукаше по грамадния склон, където свършва царството на планините и оттатък границите на Златната земя^[1] неизмеримият Пасифик^[2] спокойно и сънливо плиска вълните си под залязващото слънце.