Зейн Грей
Железният път (35)

Късно на другата сутрин, когато отиваше да закусва, Нил срещна един млад човек, чието грубо, бронзово лице му се видя познато. Когато го забеляза, младежът изведнъж се зарадва и се втурна към Нил.

— Нил! Та аз те търся като игла в купа сено.

Нил не можа да го познае, пък и много не се мъчи, защото всеки спомен за предишните отношения с железницата му беше омразен.

— Не мога да се сетя — отговори той.

— Обзалагам се, че Лари ме помни! — каза непознатият и се усмихна на каубоя.

— Разбира се. Вие сте Кемпбъл, бяхте помощник на Бекстър!

— Имате право.

Кемпбъл подаде ръце и на двамата. Изглеждаше развълнуван и радостен.

— Да, мисля, че сега ви познах — каза Нил замислено. — Значи сте ме търсили?

— Да, и то как — отговори Кемпбъл, като му подаде едно писмо.

Нил разкъса плика и го прочете бързо. Бекстър кратко, но настоятелно го приканваше да се върне веднага на работа.

Писмото имаше вид почти на заповед и сърцето на Нил затуптя силно. Той стоеше и гледаше втренчено буквите, въпреки че вече го беше прочел. Лари узна съдържанието, като надничаше през рамото му.

— Така и очаквах! — извика той. — Мога да ти кажа само едно: тръгвай!

Нил бавно поклати глава.

Кемпбъл направи бързо, нервно движение.

— Нил, трябва да ви съобщя… че ви очаква нещо повече от стария ви пост.

— Какво значи това?

— На запад от Бентон инженерите се натъкнаха на нови препятствия. Дяволско място! Вие сте били с Хени на хълмовете, когато това място е било измервано. Дълбоки хлътвания, големи наклони и завои. Работата е спряна. И Бекстър реве: „Нил трябва да се върне при нас!“

Нил помълча един миг. После каза:

— Е, добре, кажете на Бекстър, че му благодаря за доброто мнение за мен. Съжалявам, че трябва да откажа на молбата му.

Навярно Кемпбъл искаше да каже още нещо, но не беше упълномощен за това. Лицето му доби недоволно изражение.

— Добре, Нил — каза той. — Ще предам съобщението ви. Но бъдете сигурен, че пак ще се върна.

И той продължи пътя си.

— Има нещо във въздуха — каза Лари. — Ще умра от смях! Те не могат да построят линията без тебе.

— Но нали чу, че отказах.

— Да, чух — каза Лари меко. — Но ти ще отидеш, макар и да стане нужда да те закарам там вързан като свиня на седлото си.

Нил не отговори. Защото, ако беше казал само още една дума, щеше да се издаде пред приятеля си.

Когато той и Лари напуснаха хотела, слънцето се беше издигнало вече доста високо. На Нил му се струваше, че чувствува нещо по-светло от слънчевата светлина във въздуха. Пулсът му заби по-силно, когато видя, че Кемпбъл чака на същия ъгъл, където ги беше срещнал един ден преди това.

Кемпбъл го поздрави с усмивка:

— Аз пак дойдох!

— Виждам — отговори Нил престорено дружески.

— Нося ви новини от шефа.

Лари приближи, повдигна по стар навик свлеклия се колан с револверите си и очите му замятаха светкавици.

— Той моли… да го посетите… като частно лице — продължи Кемпбъл.

Нил се изчерви.

— Генерал Лодж! — почувствува приятна топлина в жилите си.

— Да, ще дойдете ли?

— Мисля… мисля, че не ми остава друго — отговори Нил.

Сега нямаше желание да обсъжда. Знаеше само, че трябва да отиде. Пък и с това още не беше сигурно, че ще го принудят да се залови за старата работа. Неочаквано Лари постави тежката си ръка на рамото му. Нил се олюля. Каубоят сияеше.

— Влезте да закусите. Поръчайте нещо и за мене. Аз ей сега ще се върна.

— Трябва да побързаме — отговори Кемпбъл. — Остава ни само още половин час, за да ядем и да вземем работническия влак.

Лари се върна в хотела, докато Кемпбъл влезе със смутения Нил в един ресторант и поръча закуска. Не че мислите му бяха объркани или се намираха в хаос, но той просто не можеше да си представи, че лично генерал Лодж беше изпратил да го повикат. В същото време Кемпбъл бърбореше за виадукти, трасета, водни пропасти и други неща, които Нил възприемаше, без да разбира добре. След малко се върна и Лари с пътната чанта на Нил в ръце.

— Мисля, че можеш да си вземеш веднага и багажа — каза той провлачено, докато оставяше чантата на пейката до себе си.

Нил се почувствува тласнат по неизвестна пътека.

През време на закуската, която унищожаваха бързо, почти не говориха. След това потеглиха към гарата. Кемпбъл се качи в един от работническите вагони.

— Елате и вие, Лари! — каза той.

— Да, ела! — присъедини се към молбата му и Нил.

— Ах, аз искам да напреднеш и линията да бъде построена, а това е по-добре да стане без мене — каза Лари. Неговите сини, блестящи очи се спряха топло върху приятеля.

— След няколко дни ще бъда тук, Лари — каза Нил.

— Не, не, момчето ми, ти ще останеш.

— Отказах се от службата и с това е сложен край. Може би ще помогна малко — за ден-два — от уважение към началника. Но…

И Нил поклати глава.

— Ако ти поне малко мислиш за мене, ще се върнеш на работата си.

Нил замълча.

— Ако мисля за тебе ли? Лари, ти ще пропаднеш, ако те оставя тук.

— А ако останеш и ти, двамата ще пропаднем — отговори Лари остро. В него беше настъпила незабелязана промяна. — Решил съм да ме вземе дяволът… той прочее вече отдавна ме е взел… но с тебе не е така!

— Като сме двама, всичко ще върви по-леко — опита се да се пошегува Нил. Но опитът му беше твърде жалък. Лари го беше накарал сериозно да се замисли.

— Слушай, Нил, ако поемеш пак работата си, ще можеш да прескачаш насам, за да се виждаме. Но ако изпуснеш този шанс…

Лари спря. Кафеникавата червенина на страните му беше отстъпила на слаба бледост. Нил видя как гърлото на каубоя се сви от силното напрежение.

— Е? — запита той късо.

Лари тръсна глава и това сякаш го успокои донякъде.

— Ако се върнеш, ще изпразня залата на Бюти Стентън само за да те позанимавам малко.

— Ами в случай че се върна и те набия хубаво — така, че да омекнеш?

— Ех, момчето ми, с това много малко можеш да промениш работите — отговори сериозно Лари.

След това Нил се раздели сухо с приятеля си и се качи във влака.