Зейн Грей
Железният път (30)

По линията, която напредваше все по на запад, изникваха неочаквано, като гъби, понякога само за една нощ, много лагери и градове.

Сега Уорън Нил беше зарязал честолюбието си и не беше нищо повече от безработен инженер, незначителен и свободен човек. В Норт Плейт той започна да пие и да играе комар не затова, че му правеше удоволствие, а напук на съдбата. След това отпътува с Лари Кинг за Кирни.

В Кирни, Лари се впусна в кавги, и то доста характерни. При едно скарване с някакъв строителен началник на име Смит Лари го обвини, че е жалко оръдие на още по-жалките специалисти, които бяха принудили Нил да се откаже от мястото си. Смит се разгорещи и започна да псува. Каубоят не се подвоуми и го удари по лицето. Смит пламна и посегна към револвера си, но не можа дори и да го докосне.

Нил беше много загрижен, че Лари е застрелял човек, и то железничар. От онова, което Лари му разказа, той разбра, че и този изстрел е бил за негова сметка. Това дело едновременно прослави и провали името на каубоя. То също така развали и отношенията му с Нил, тъй като Кинг сам виждаше, че дивото му държание пречи на шансовете на приятеля му в Юнион Пасифик. Лари не се умори да моли Нил да заеме пак старото си място. След като застреля Смит, той се опита още веднъж да убеди приятеля си и после тръгна за Чейен. Нил го последва.

Чейен тъкмо преживяваше периода на изтрезняване след своя къс, но бурен живот като седалище на главната квартира и макар че беше обезлюден, празен и слаб, имаше изгледи още дълго да съществува. Но заедно със строителните предприятия бяха изчезнали както стимулът, тъй и темпото на живота. Сега център на железничарския свят беше Бентон.

Нил се качи във влака за Бентон и започна да наблюдава с дълбока горчивина познатите пътни знаци, които се бяха запечатили в паметта му, когато беше измервал разстоянието. Сега той не беше свързан с великия план — вече не беше нужно колелце в голямото движение. След Медисин Бау тревата и зеленината изчезнаха и грамадният влак от товарни и пътнически вагони, претъпкан с пътници, се носеше през пустинни местности. Сиво и червено мрачните бои на пустинята рисуваха характера на хълмовете — застрашителни и безплодни.

През един от прозорците Нил за пръв път забеляза чудния град, център на предприятието, и го обхвана отново старото възхищение. Той си спомни разстоянието му от Омаха — седемстотин, не — седемстотин деветдесет и осем мили. Толкова на запад беше Бентон.

Намираше се в сърцето на Алкалната пустиня, сред обширната, брулена от бурите равнина, над която вилнееха жълтите пясъчни вихрушки. Бентон беше грамаден дървен град, изникнал на място, където никога не можеше да процъфти селище. Той беше жертва на слънчевия пек, на вятъра, на прахта и на сушата, а ветровете бяха непоносимо студени. Никакви храсти, никакви кедри, нито стръкче трева, нито дори кактуси. Нищо зелено, нищо живо не се виждаше, за да успокои погледа, когато Нил се отправяше през облаците прах към далечните, голи, кафеникави планини.

Грамадният влак спря със страхотно разклащане. Вятърът вкара през отворения прозорец на вагона облак прах, а заедно с него нахлу и неприятна глъчка от гарата. Пъстрата тълпа от хора, с които Нил беше пътувал, започна да се блъска към изхода, водейки истинска борба с куфари и вързопи.

Нил слезе с пътната чанта в ръка. Обувките му потънаха в дебел слой прах. Той видя пред себе си безформена навалица от пътници, които току-що бяха пристигнали или се готвеха да заминат — войници, индианци, мексиканци, негри, скитници, търговци, работници — незабравима картина, която непрекъснато се менеше. Той видя тежките пощенски коли с техните груби колари, които канеха пътници по посока Солт Лейк, Огден, Монтана, Айдахо; видя побелялото от прах шосе, което на някои места беше станало черно от суетящи се пешеходци и което беше оградено с палатки, платнени колиби и дъсчени бараки, съчетани с най-странния избор от рисувани и печатни реклами, които човек някога е създавал на земята.

Добре облечена, млада и доста хубава жена, с алчни очи на ястреб, се запъти към Нил. Той побърза да се отдалечи, без да може да чуе дори думите й от околната глъчка. Заговори го и едно малко момиче; мексиканец се опита да изтръгне багажа от ръцете му. Някакъв човек се блъсна в него и дръпна чантата му. И докато Нил продължаваше да върви, беше следван от подигравателни погледи, притискан, блъскан, отегчаван и едва ли не пребит.

Това значи беше Бентон.

Револверен изстрел заглуши глъчката. Последва вик. Като че ли някаква вълна люшна тълпата, всичко се втурна към мястото, където беше станала бъркотията. А после пак същата блъсканица, същата глъчка, както преди. Нил прекоси четири странични улици. Беше ясно, че се намира на главната улица на града.

Докато направи тези стотина крачки, видя хиляди хора. Но това не бяха войниците, които пазеха линията, нито работниците, които я строяха. Не, това бяха скитници, спекуланти, мародери, авантюристи, паразити, разбойници, мошеници и безделници, всички от онази смет, която по един или друг начин живееше на гърба на работниците.

Изведнъж Нил се почувствува необикновено весел. В него пак възкръсна старата увереност в живота. Какво значеше накърненото му честолюбие при големите резултати на делото! Колко много още бяха победени! И той си спомни за хилядите безименни гробове по планинските склонове покрай линията, гробове — забравени и занемарени от всички.

Нил влезе в барака, над вратата на която беше окачен гръмкият надпис „Хотел“. Постройката беше груба и приличаше повече на зле построена плевня. Той предплати стойността на престоя си и влезе в стаята, която му посочиха — истински обор: врата с резе, походен креват и пейка, чайник и стомна. През пролуките на стената можеше да се види безредието от палатки и къщи. На края на града се издигаше дълга верига от големи бараки, навярно квартири на войниците.

Като се нахрани, Нил напусна хотела и бавно започна да се разхожда по улицата. Слънцето беше залязло и вятърът утихваше. Улицата, над която вече не се виждаше онази ужасна прах, беше изпълнена с хора.

Високите и предизвикателни звуци на някакъв оркестър го привлякоха към средата на главната улица. Той спря пред просторна палатка, при входа на която се беше образувала голяма навалица, и започна да наблюдава. Ужасният, стържещ шум, който наричаха музика, и видът на хората и жените, които се стичаха тук на групи, ясно показаха на Нил, че Бентон е изникнал за един ден от земята и за една нощ можеше да бъде обречен на смърт. Животът му щеше да бъде бърз, кървав и див.

Когато оркестърът занемя, от вътрешното помещение на голямата палатка долетя силен шум, смесица от най-различни звуци: груби мъжки гласове, скърцане на рулетка, звън на чаши и монети, тропот на зарове, пресипналият глас на крупието и от време на време остър, празен и беззвучен смях на жена.

Последният звук за малко щеше да накара Нил да се върне от прага. Отбягваше жените. Но този локал го привличаше. И той се намери под светлината на блестящите лампи.

Помещението беше препълнено. Над дървените прегради беше обтегнато огромно платнище. Подът се състоеше от здрави дъски и беше посипан с пясък. Нил се упъти към бара. Той му се стори познат и по-късно научи, че е донесен с всичките си части от Сен Луи, където го беше виждал в една пивница. В тази гола и груба обстановка той действуваше като огромно, блестящо и великолепно чудовище. Широки и светли огледала, картини на голи жени, редица кристални чаши, жилав и злобен продавач с трима помощници, усърдно заети с работа, редица груби и разпалени мъже пред тезгяха — всичко това беше сцена, която напомняше за голям град, макар че нито един истински град никога не беше познавал тази атмосфера. Но не всички, които пиеха, бяха груби работници. Между тях имаше елегантни скитници с черни шапки и дългополи дрехи — разбира се, не директори, членове на комисията или пътници по Юнион Пасифик, а търсачи на щастие и картоиграчи.

Оркестърът започна да свири някаква нова танцова мелодия. Нил бавно си пробиваше път между хаоса от маси. В края на голямата палатка се виждаше широка врата, водеща към второто голямо помещение — дансинг, изпълнен с танцуващи двойки.

Нил влезе и застана зад редиците заети пейки. Облегна се на една колона и започна да наблюдава. В залата имаше около двеста души. Повечето от тях насядали. „Колко е чудно, помисли си, да виждаш тук да танцуват хубави, млади жени, с голи ръце и рамене.“ Но тук имаше и други жени — начервени и напудрени, с хлътнали очи — изобщо жалки останки. Танцьорите бяха млади мъже, често несвикнали с ритмичните движения и такта на мелодията. Върху тях личеше грубият отпечатък на войници и работници.

Нил напусна танцувалната. От хазартните игри обичаше най-много покер — като наблюдател и като играч. Тази игра го интересуваше. Тук печалбата или загубата не играеха голяма роля. Покерът не бе само игра на случая или щастието, както полетът на куршума, хвърлянето на една карта или падането на един зар. Нил се присъедини към интересна група, която заобикаляше маса с четирима играчи.

Единият от играчите, облечен безукорно в черни дрехи, в противоположност на партньорите си, имаше бледо, твърдо, изразително лице със стоманени очи и тесни устни. Ръцете му бяха особени, навярно никога не бяха виждали слънчева светлина и сигурно нищо не работеха, бяха леки и бързи, толкова бързи, че погледът едва успяваше да ги следва. Когато обаче раздаваше карти, мъжът вършеше това бавно, разумно и с необикновена грижливост. Тук залогът беше злато и най-голямата купчина се намираше пред него. Единият от противниците му беше едър мъж, млад, с груби рамене, разгорещени страни и пречупен нос. Той представляваше истински тип на десперадо. Останалите двама наричаха този як бик Фресно. Малкият човек с жълто, вълчо лице, изглежда, беше много задълбочен, за да погледне встрани. Той губеше. До малката му купчинка пари беше оставена празна чаша… Четвъртият играч беше човек с врат на бик. Нил вече го беше виждал някъде. Мъчно беше да се сети къде. Но след като огледа по-добре червендалестите страни, гъстите му мустаци и чу високия му глас, той позна в него един от началниците на трасировачите. Скоро след това жълтоликият играч нарече името му, Мул, и Нил вече много добре си спомни за него.

— Може ли да взема участие? — запита Нил, когато започнаха нова игра.

— Разбира се — отговори играчът по професия.

— И без това сме достатъчно — промърмори жълтият човек и най-напред погледна Нил, а след това играча, сякаш се опасяваше, че двамата са тайни съдружници, което прочее се случваше често.

— Аз току-що пристигнах в Бентон — прибави. Нил, който четеше мислите на човека. — И никога не съм виждал джентълмена в черното облекло.

— Какво, по дяволите! — изръмжа Мул, прибирайки картите си.

Лицето на Фресно се помрачи.

Играчът се облегна назад и неговите бързи, бели ръце се свиха. Нил предполагаше, че във всеки от ръкавите има по един „Дерингер“. Само една дума в следния миг можеше да доведе до престрелка.

— Извинявайте! — побърза да каже Нил. — Не искам да ставам причина за кавги. Току-що много ясно казах, че виждам този джентълмен за пръв път.

— Което и аз трябва да потвърдя — отговори учтиво играчът. — Името ми е Плейс Хок. Кой се съмнява в думите ми?

Нил вече беше чувал името на този прочут играч от Мисисипи. Партията продължи и когато картите дойдоха до Хок, Мул влезе „вътре“ и загуби всичко. Големите му космати ръце се разтрепериха. Той погледна Фресно и другия играч, но избягна погледа на Хок.

— Аз свърших — каза остро той и стана от стола си.

Мина край Хок, застана зад него и обзет от внезапен гняв, неочаквано извади револвера си.

Нил инстинктивно хвана вдигнатата ръка.

— Стой! — извика той. — Да не искате да застреляте човека откъм гърба?

Под силния натиск на Нил другият изпусна револвера си. Нил го ритна настрана. Фресно скочи.

— С всичкия си ум ли си, Мул? — викна той. — Махай се!

Очите на всички се отправиха към Мул. Някой вдигна револвера. Жълтоликият протегна ръка да го прибере. Хок дори не се извърна.

— Исках само да го изоблича в нечестност — каза Мул и хвърли яростен поглед върху Нил, дръпна ръката си и изчезна в тълпата със своя приятел.

Играчът се изправи и свлече надолу ръкавите си. Това движение убеди напълно Нил, че във всяка ръка той е имал по един малък револвер.

— Видях го, като вадеше оръжието — каза играчът. — Вие спасихте живота му… Все пак аз ценя вашата намеса. Името ми е Плейс Хок, както вече ви казах. Искате ли да изпиете по чашка с мен?

— С удоволствие… Казвам се Нил.

Двамата отидоха до бара и пиха.

— Сигурно сте железничар — каза Хок.

— Да, бях по-рано. Сега съм без работа.

Едва забележима усмивка се плъзна по лицето на играча.

— Бентон е дяволски гореща почва, млади човече — каза той.

— Както всички лагери — забеляза Нил.

— Аз бях в Норт Плейт, Кирни, Чейен и Медисин Бау през време на разцвета им — каза Хок. — Адски дупки. Но в сравнение с Бентон те са нищо. А следващият лагер, на запад, последният, ще бъде врящ котел.

— А защо според вас Бентон е по-лош от другите лагери?

— Голямото дело е в пълен ход и управата е под пълна пара. За всяка работа са готови трима души. И, разбира се, двама от тях се скитат пияни или мъртви ден и нощ. Злато има в огромни количества — влаковете мъкнат стотици хиляди долари. Досега в Бентон само веднъж са изплащани заплатите; и такова нещо аз не съм виждал през целия си живот!… После жените…

— Видях ги да танцуват в съседната стая… — отговори Нил.

— Значи още не сте ходили при Стентън?

— Стентън? — Нил хвърли изпитателен поглед над чашата си.

— Наричат я Бюти Стентън, хубавата Стентън. Преди години я виждах в Нови Орлеан, когато беше младо момиче — още тогава много порочна. Беше млада и се наслаждаваше на живота си… да, Бюти Стентън.

Нил не направи никаква забележка и Хок, който се извърна да заплати изпитото, беше заговорен от много хора. Искаха да играят с него.

— Господа, нямам ни най-малко желание да взема парите ви. Но аз никога не се отказвам да играя. Нил, искате ли да се присъедините и вие?

Намериха току-що опразнена маса. Нил сметна двамата от тези непознати за богати търговци или скотовъдци от Мисури. Третият беше играч по призвание. Нил се видя вмъкнат в твърде оживена игра. Той нямаше много пари. За да се запази трезвен, отказа да пие. И започна да печели — не толкова поради умението си, а поради своето щастие. Непрекъснато в ръцете му идваха добри и понякога много силни карти. След известно време Нил забеляза, че тези хубави карти идват винаги, когато раздаваше Хок, и се запита дали наистина играчът ги разпределя в негова полза. Във всеки случай Нил спечели стотици долари.

— Мистър Нил, винаги ли имате толкова хубави карти? — запита един от мъжете.

— О, разбира се — отговори Нил. Той се чувствуваше в необикновено възбудено и повишено настроение.

— Няма да наддавам — каза вторият непознат.

— Щастие в играта, нещастие в любовта! — забеляза третият. — Пасувам.

При последната забележка Хок погледна към Нил изпитателно. И Нил неочаквано изгуби усмивката и червенината си. Играчът сведе поглед.

— Играйте и оставете личните забележки! — каза той.

Нил продължи да печели, но радостната му възбуда и доброто настроение вече не се върнаха. Случайната дума от устата на чужденеца го беше ударила в сърцето. Нещастие в любовта. Ах! Какво значение имаха за него печалбите, златото!

Когато играта привърши, Нил изведнъж се заинтересува за Хок. И този интерес нито можеше да се определи, нито да се обясни. Той все повече се убеждаваше, че играчът нарочно му бе изпращал онези хубави карти.

— Да видим — каза Хок, като вадеше часовника си. — Дванадесет. Сега трябва да е весело при Бюти Стентън. Хайде да погледнем и нататък.

Нил не искаше да се противопостави и не знаеше какво да каже. Но нямаше и никаква определена цел. И последва Хок.

Изглеждаше, че повечето от посетителите на игралния ад искаха да се преселят в танцувалния локал. Входът минаваше през някакъв хотел. Поне така показваше табелата, която Нил видя отвън. Постройката не беше от платно, а от боядисани дъски и разделена със специални паравани, както кулисите на някоя сцена. Непрекъснато влизаха и излизаха хора. От дъното на салона се чуваше тиха музика и весел смях. Имаше килими, картини, удобни столове. Този локал, без да се взема предвид какъв можеше да бъде характерът му, имаше спретнат и хубав вид. Нил не забеляза бар.

Влязоха в голямо помещение, изпълнено с хора, които, изглежда, нямаха никаква работа. Хок заведе Нил до една врата, откъдето можеше да хвърли поглед към танцувалната зала.

И Нил видя пъстро безредие от танцуващи двойки.

— Стентън заповядва да изхвърлят навън всеки пиян — прошепна Хок на ухото му.

Не, танцуващите не изглеждаха упоени от алкохол. Но по тях ясно се забелязваха следите от друга упойка, която не се намираше в бутилки. Паркетът гъмжеше от хора. Нил не виждаше нищо повече от объркана маса въртящи се, разгорещени хора, бели, притискащи се ръце, клатещи се в кръг фигури, див ритъм, без всякаква грация, танц, в който музиката не играеше вече роля, в която мъжете и жените изгубваха разума си. Нил никога не беше виждал подобна гледка. Той беше като зашеметен. Това вече не бяха човешки души, а мъжки и женски животни. За тях нямаше имена. Ако смъртта крачеше в този лагер, както му беше казал Хок, то с право можеше да се каже, че в него се намира и самият ад.

Музиката занемя, танцуващите спряха, краят на високото скърцане и дращене настъпи. Понеже свободни места почти нямаше, двойките се разхождаха или спираха на групи да се разговарят.

— Какво виждам, Ръби ви е забелязала — каза Хок.

Нил не можа да разбере напълно играча, но той схвана, че забележката му се отнася за облечено в червено момиче, което беше застанало до вратата с няколко мъже и го наблюдаваше. В същия миг Хок беше заговорен от няколко познати.

Това момиче би привлякло вниманието във всяко общество. Нил не го намираше нито красиво, нито хубаво, но той не извърна погледа си от него. Ръцете на девойката бяха голи, роклята й — твърде дълбоко изрязана. Лицето й представляваше пълна противоположност на карминената червенина на устните. То беше закръглено, меко лице, с тесни, тъмни, смели и прелъстителни очи. Тя кимна с глава към Нил и се усмихна. Той потръпна. Усмивката го удари като куршум. Тя така го порази, че той не можеше да помръдне, когато младата жена започна да се приближава към него. Почувствува, без да види, че Хок се е освободил от приятелите си и се е върнал. Тя хвана реверите на дрехата му и го погледна. В тъмните й очи танцуваха червени сенки. Начервените й устни се свиха в усмивка, която образува трапчинка на страните й. Тя беше хубавичка. Хвана го здраво и го притегли към себе си.

— Вие ми харесвате! — извика.

Тази неочаквана случка и всички нейни необикновени качества разслабиха волята на Нил. Той помисли, че сънува. Нейното лице притежаваше особен чар с уморените, прелъстителни очи, предизвикателната и подигравателна полуусмивка, младите и сочни устни под пурпурното червило. От цялото й същество сякаш лъхаше някаква нова, непозната сила, каквато той още не беше срещал — бездушна, първична, силна като тежко вино.

— Мили, ще потанцуваш ли с мен? — запита тя, облегнала глава на рамото му, впила погледа на полузатворените си очи, премрежени, в лицето му.

— Не — отговори Нил и я отблъсна нежно, но хладно от себе си.

Тя беше леко изненадана.

— Защо не? Не умеете ли да танцувате? Вие нямате вид на дебелак.

— Знам да танцувам — отговори Нил.

— Тогава защо не искате да танцувате с мен? — На бялото й лице се появиха червени петна.

— Вече казах — рече Нил.

Неговият отговор я вбеси. Тя вдигна злобно ръката си, която Хок улови с бързо движение, преди да удари звучна плесница на Нил.

— Не загубвай спокойствието си, Ръби — предупреди я играчът.

— Той ме обиди! — извика тя развълнувано.

— Не, Ръби, вие много сте се разглезили.

— Разглезила ли — по дяволите! Като че ли той не ме зяпаше и не флиртуваше с мен! Затова го помолих да танцуваме. След това ме обиди. Ще кажа на Корди да го застреля.

— Оставете тази идея — отговори Хок и я заведе при нейната другарка, стройна и висока жена със златоруси коси.

— Бюти, накарайте момичето да мълчи!

Жената, към която се беше обърнал, прошепна няколко думи на ухото на Ръби и тя рязко се извърна, за да си отиде. Но последните й думи към Нил бяха изпълнени с презрение.

— Какво, по дяволите, търсите тук, вие, красив дебелако?

След това изчезна между веселите си приятели.

Хок се засмя.

— Виждате ли, Нил? Вие сте още нов в Бентон. Мога ли да ви представя дамата, която ви спести неприятностите?… Мис Стентън — Мистър Нил.

Така Нил се запозна с мис Бюти Стентън. Тя му беше направила услуга. И той й благодари. Държанието на Нил спрямо жените беше вежливо и почтително. То противоречеше на тази обстановка. Бюти Стентън беше горда, не по-възрастна от тридесет години. По лицето й, което някога трябва да е било миловидно, все още се забелязваха следи от изчезнала хубост. Косата й беше златиста, големите й сини очи бяха оградени от тъмни сенки. Чертите й бяха добре очертани, с класическа правилност.

— Къде е Енклайф? — запита Хок, обръщайки се към Стентън. Тя му показа посоката и той ги остави.

— Нил, вие не сте отдавна тук — каза Бюти с известно любопитство.

— Нима не забелязахте? Не мога да забравя какво ми извика момичето.

— О, чух. Но истинско чудо е, че не стана по-лошо. Тя псува като войник. Мъжете са луди по нея. И не е чудно да се влюби във вас точно защото я отблъснахте.

— Нека се надяваме, че това няма да стане — отговори Нил недоволно.

— Мога ли да попитам какво ви доведе в Бентон?

— Безделието и настроението… Търся една… един изгубен приятел — каза Нил.

— Без работа? Но вие не сте обикновен работник, нито слуга. Познавам хората от този тип. Познавам също от сто крачки и всеки играч. Тук, в Бентон, се събира всякакъв свят. Но не се случва често да влезе в локала ми човек като вас.

— Като мене ли? Защо?

— Тук мъжете са вълци, които душат за тлъста плячка. Като бандити по следите на злато. Вие ми напомняте моя приятел Енклайф.

— Кой е той? — запита Нил учтиво.

— Кой ли? Бог знае… Англичанин и джентълмен. Жалко, че хора като Енклайф и вас си пилеят времето тук.

Тя говореше сериозно. Имаше произношение и държание на добре възпитана жена.

В това време Хок се върна с блед, строен човек, чието облекло и държание не бяха американски. Той се представи като мистър Енклайф. Беше рус, с красиво лице, което говореше за цялата му история, уморени сини очи, които гледаха към света с известна скука, без любопитство и без надежда.

— Сигурно тъкмо сте пристигнали? — каза той на Нил. — Тук е твърде весело, не намирате ли?

— В Бентон никой млад човек не може да скучае — отговори Нил.

— Докато е жив — добави мис Стентън.

— Мис Стентън, вие, изглежда, отделяте на всеки смъртен в този хубав град само по няколко дни! — каза Нил, като се усмихна.

— Дни ли? Искате да кажете часове. Аз благославям нощта, която изминава, без от залата ми да изхвърлят някой мъртвец. И не продавам алкохол… Доколкото зная, спасила съм девет пъти живота на Енклайф. Той или е загубил ума си, или нарочно търси куршума.

— Бъдете сигурна, че е първото — каза англичанинът.

След това музиката отново започна. През време на танца не беше възможно да се води разговор. Нил пак се отдаде на наблюдения. На два пъти той срещна погледите на Ръби. В тях се четеше огорчение, обида и любопитство. Нил избягваше да гледа нататък. Освен това и вниманието му беше отвлечено. Хок извика в ухото му да види шегата. Беше започнала кавга. Едър мъж с револвер и крив нож на пояса беше скочил върху една от масите точно когато музиката заглъхна. Беше пиян, приличаше на млад работник, който искаше да подражава на десперадо.

— Госпожи и господа! — изрева той. — Поканиха ме да пея.

Беше му отвърнато с викове и свиркане. Той хвърли гневни погледи около себе си, опита се да забележи някои от онези, които го бяха обидили. Атмосферата беше вече натегната. Някакъв предмет, хвърлен откъм гърба му, го улучи. Той се заклати и се извърна. Неочаквано върху него се нахвърлиха няколко гологлави мъже, очевидно прислужници в локала. Масата бе повалена. Смелият певец падна на земята, откъдето го вдигнаха като чувал и го изхвърлиха. Тълпата ревеше от удоволствие.

— Най-лошото е, че тези хлапаци винаги след това се връщат пияни — каза мис Стентън. — И тогава всички ние сме принудени да бягаме, за да се скрием.

— Вашите хора бързо се справиха с този негодник — забеляза Нил.

— Наех разни хора, за да запазя реда: работници, някогашни шерифи, стрелци и каква ли не паплач. Най-способни са ирландците. Но те почти никога не се задържат. Сега тук са осем души — дяволска банда. Страхувам се от тях до смърт. Струва ми се дори, че обират посетителите. Но какво да правя? Без тяхна помощ не бих могла да държа локала. Рано или късно той ще ми донесе смъртта.

Нил не се съмняваше в правотата на тези думи. Над тази необикновена жена се виеше някаква сянка, но той беше учуден от сериозността, с която тя говореше. Нил знаеше, че едно предприятие като това няма да трае дълго, въпреки всичките й усилия. Разюзданият живот пораждаше най-големите човешки пороци. Създаваше възможности за всяко нещастие. Нил наблюдаваше тези, които минаваха край него, и четеше истината в почервенелите очи, натежалите клепачи, отворените уста, държанието и движенията. Техните души бяха обхванати от лудост. И той започна да наблюдава с още по-голямо любопитство лицата на Енклайф и Хок. Англичанинът беше вече изминал пътя си. Всеки куршум в тялото му щеше да бъде достатъчен да го доведе до неизбежния край. Нил ясно виждаше това и се възхищаваше от безразличието, грацията и любезността му. Той му напомняше за Лари Ред Кинг — хладен и лекомислен. Енклайф щеше да умре храбро. Безпътният живот минаваше край Хок, без да оставя никакви следи. Той не се тревожеше от нищо. Тези хора бяха негова плячка. Той наблюдаваше лудницата със студено, мрачно и безизразно лице. Може би и той рано или късно щеше да намери края си в Бентон.

Тези мисли, които бързо преминаваха през ума му, го накараха да се замисли и за себе си. Онова, което беше в сила за другите, не изключваше и него. Присъствието на кой да е от тези хора — Хок, Енклайф или Уорън Нил — във веселия локал на Бюти Стентън беше тъжно доказателство за един разбит живот.

В това време Хок се обърна към Стентън:

— Ръби иска да подбуди Кроуел.

— Не! — извика Стентън и очите й светнаха.

Нил видя, че Ръби е напуснала танцувалната зала с един едър и груб човек, който носеше револвер, и с още двама негови приятели се беше настанила недалеч от тях. Стентън се приближи до групата. Тя повика Ръби настрана и говори известно време с нея. В движенията на момичето вече не се виждаше онази ярост, която се забелязваше допреди малко. После Стентън се върна.

— Ръби е победила гнева си — каза тя на Нил с облекчение. — Моли да я извините. Станало е така, както ви казах: тя ще се влюби лудо във вас!… Прочее Ръби е от добро семейство. Тя има дом, в който би могла да се върне, ако не се срамуваше.

Нил я погледна замислено.

— Искам да говоря с нея — каза той.

При един незабелязан знак на Стентън, Ръби се приближи.

— Ръби, преди малко ти се представи на този джентълмен, но не достатъчно мило, както следваше да се очаква от теб — каза Бюти.

— Съжалявам — отговори Ръби. В тона й се четеше известно примирение.

— Може би и аз се отнесох грубо — каза Нил. — Нямах такова намерение. Не мога да танцувам с никого — нито тук, нито другаде…

Той понижи гласа си.

— Искам да ви кажа нещо друго. Тази вечер спечелих около хиляда долара. Ще ви дам половината, ако се върнете вкъщи.

Момичето подскочи, сякаш беше убодено с нож. След това държанието му стана упорито.

— А защо вие не си отидете вкъщи? — отговори то. — Нас всички ще ни вземе дяволът, а най-храбрият най-бързо ще замине за ада.

За миг тя твърдо впери поглед в Нил, с побледнели страни, после избяга при приятелите си и ги изведе навън.

Като че ли и Бюти Стентън почувствува удара, който толкова измени държанието на Ръби.

— Господа — каза тя, — вие сте единствените ми приятели в Бентон, но сега работата ме зове.

Тя се наведе над Нил и прошепна на ухото му:

— Млади човече, вие си играете със смъртта. Каквото и да е станало — млад сте… бягайте, побързайте да се приберете.

Изморен, замислен и разстроен, Нил потърси стаята си. Зад него все още шумеше и кипеше бурният живот. Беше три часът сутринта. Той се питаше кога спят тези нощни птици. Питаше се също къде е Лари. Самият той не можеше да се унесе спокойно. Заспа, когато на изток се развиделяваше.