Зейн Грей
Железният път (6)

На другата сутрин силен удар в ребрата събуди Нил от дълбоката кошмарна дрямка.

— Нил, мъртъв ли си? — промърмори Лари. — Събуди се! И слушай!

Нил чу ясните звучни тонове на тръбен сигнал и скочи от леглото.

— Какво има, Ред? — посегна към ботушите си.

— Мисля, че са индианци.

Денят току-що беше настъпил. Двамата намериха лагера в пълно безредие — войници тичаха за конете, седлата и пушките си.

— Ред, докарай конете ни, а аз ще видя какво става — извика Нил.

Каубоят стегна колана си, като се отдалечаваше с големи крачки. Нил побърза към лагера. Той срещна поручик Лесли, когото познаваше добре, и той му съобщи, че е пристигнал следотърсач, който съобщил, че някакъв керван е заплашен от нападение. Полковник Дайлън щял да тръгне с отделение войници.

— И аз ще отида! — извика Нил. — Къде е следотърсачът?

Нил скоро забеляза пред себе си човек с кожено облекло и се приближи към него. Човекът очевидно беше трапер или ловец, носеше дълга пушка, а през рамото му бяха преметнати рог с барут и торбичка с куршуми. Нил се спря пред него:

— Казвам се Нил. Мога ли да ви бъда полезен?

Погледът му срещна две решителни сиви очи.

— Слингерленд — отговори ловецът, като му подаваше ръката си. — Офицер ли сте?

— Не, инженер. Но мога да яздя и да стрелям. А с мен е и един каубой, тексасец. И той ще дойде. Какво се е случило?

— Ах, дявол знае. Но аз се страхувам от най-лошото. Подуших, че сиуксите искат да нападнат няколко фургона, горе при хълмовете. Предупредих водача — казах му да вдигне лагера и бързо да потегли. После дойдох да повикам войници. Но те бяха сменили лагера си. Мисля, че ще стигнем твърде късно.

— Керван?

— Шест коли. Само няколко мъже, три жени и едно момиче.

— Момиче ли? — извика Нил.

— Да, на около шестнадесет години. Хубаво, с големи, нежни очи. Предложих му да го взема на седлото си, но то отказа… Отвратителна история…

Слингерленд не доизказа на глас мисълта си докрай. В този миг, вече яздещ, се приближи Лари. Той водеше за юздата коня на Нил. Слингерленд огледа мускулестия каубой.

— Добър ден! — промърмори Лари. Той не изглеждаше нито любопитен, нито възбуден и неговото хладно, спокойно и небрежно държане беше в пълна противоположност с пламенното желание за дейност на Нил.

— Ти, както виждам, си взел пушките? — каза Нил.

— Да, а и малко сухари.

За няколко минути войниците бяха на седлата, готови за тръгване. Слингерленд с бърз тръс ги поведе нагоре по склона. Изкачването по стръмнината започна. Когато стигнаха върха, ездата продължи още около миля по неравна почва. След това водачът прекоси хребета и се спусна в друга долина. Нагоре, надолу, хълм след хълм, докато най-после стигнаха до едно място, откъдето в долината се виждаше шосето от Сен Вре за Ларами. Слънцето се издигна иззад хълмовете, когато траперът посочи на войниците мястото, където керванът се беше спрял на лагер. Пресни следи от неподковани конски копита бяха разорали шосето.

— Не сме много далеч, но все пак сигурно достатъчно, за да стигнем късно — каза Слингерленд. И той сви грамадния си пестник.

Продължиха в галоп по равното шосе. Тази долина беше премината скоро. По-нататък обаче неравната почва спираше бързото напредване.

Изведнъж Слингерленд потръпна. От едната страна на шосето се подаваше овъглен скелет на фургон. Воловете не се виждаха.

След това на известно разстояние се забелязваше в безредие куп от покривки и лагерни принадлежности, които бяха разхвърлени по шосето. Малко по-нататък конниците се натъкнаха на дълбоки следи от колела, които правеха неочаквани завои покрай пътя. Това показваше, че бързащите колари са загубили посоката в тъмнината. Местността беше открита и вълнообразна, покрита с храсти, между които бяха разпръснати каменни блокове. Скалист корниз, няколко дървета и черните овъглени остатъци от колите показваха какъв е бил краят на клането.