Зейн Грей
Железният път (63)

Когато Нил свърши, Уорбъртън бързо се изправи на мястото си. Лицето му беше станало пурпурночервено. Той размаха пестник.

— Чухте ли, Лодж?

— Да, и не ми звучи някак особено — отговори началникът с една от редките си усмивки. Сега той вече не се ядосваше. Генералът виждаше края. И може би той беше единственият, който беше разбрал напълно характера на великото дело. Усмивката му беше тъжна и същевременно триумфална.

Уорбъртън се успокои. Червенината изчезна от страните му. Той погледна Нил.

— Млади човече, в състояние ли сте да издигнете здрави устои на въпросното място?

— Да, те вече са започнати на здрава, скалиста основа — отвърна Нил.

— Скалиста основа! — повтори Уорбъртън. И погледна към Нил твърдо. След това се обърна към Лодж: — Спомняте ли се онзи луд, червенокос каубой… когато каза: „Струва ми се, че това е приблизително всичко!“… Никога няма да го забравя… Лодж, ще повикаме ли приятеля му — сенатора Дън, за да свърши с тази работа. И „струва ми се, че това приблизително ще бъде всичко!“

— Слава Богу! — отговори началникът с натъртване. Той извика своя слуга, но тъй като не получи отговор, стана и отиде в съседния вагон.

Нил почувствува как сърцето му лудо подскочи. Ли, Елисън Ли! Самото име го караше да потръпва. И когато началникът влезе във вагона с няколко души във фракове, той наистина откри малка прилика на бледите черти на един от тези господа, с тези на момичето, което обичаше.

Не бяха разменени никакви поздрави. Положението правеше излишни всички формалности. Уорбъртън гледаше хората пред себе си. Той не беше съвсем спокоен, но не даваше и признаци на необикновено вълнение.

— Мистър Ли, като директор на жп дружеството трябва да ви съобщя, че въз основа на доклада на нашия инженер нашите текущи договори са недействителни и в никакъв случай не могат да бъдат продължени.

Върху лицето на човека, който се наричаше Елисън Ли, се изписа необикновен гняв. Очите му блеснаха пурпурно сред бледото лице. Сега вече Нил наистина се убеди, че той е баща на Ели — той видя красотата и огъня на нейните очи в неговите.

— Уорбъртън! Трябва да обмислите добре! Аз имам голямо влияние…

— По дяволите вашето влияние! — извика Уорбъртън, който изгуби власт над себе си. — В този вагон се намират строителите, директорите, собствениците на Юнион Пасифик. Разбирате ли ме? Или искате да нарека всичко с истинското му име?

— Аз получих моя договор от Конгреса и ще…

— Не ме интересуват конгресите! Вие няма да построите нито сантиметър повече от тази линия — прогърмя Уорбъртън. Тези думи ясно показваха неговото решение, гняв и непоклатимост. — А колкото… колкото до вашите отношения, ще ви кажем — долу ръцете от тази работа!

— Как си е позволил да ме обвини този зелен хлапак, който само си представлява, че е нещо! — извика Ли с нескрит гняв.

— Мистър Ли, той дори не е споменал името ви — отговори директорът.

Ли се опита да върне самообладанието си.

— Опомнете се, Уорбъртън. Как можете да съпоставяте мене с този хлапак, чиито приятели са разбойници? Това е абсурд…

Уорбъртън вдигна ръка и Ли млъкна. В това движение Нил прочете нещо по-дълбоко, което го накара да потръпне. Моментът беше наближил. Той забеляза това и от леката усмивка на генерал Лодж. Дъхът му спря. В гърдите му затрепери пак онази стара болка.

— Мистър Ли, позволете да дам нужните разяснения на вас и на сенатора Дън и да сложа край на този мъчителен разговор — каза Уорбъртън с гръмлив глас — В момента, когато бъде поставена последната релса — а това време не е далеч, — мистър Нил вече ще бъде главен инженер по надзора на линията при Юнион Пасифик.