Зейн Грей
Железният път (21)

През май на 1866 година в Норт Плейт пристигна влак, придружен от войници, и първият, който слезе от него, беше Уорън Нил — бодър и предприемчив, както винаги, но малко позастарял, с побледняло лице от канцеларска работа и от дълго бленуваното очакване.

Първият, който го поздрави, беше Лари Кинг, когото времето ни най-малко не беше изменило. Двамата се прегърнаха като братя след дълга раздяла.

— Как са конете ти, Ред?

— Добре презимуваха, но това ми струваше и последната стотинка. Аз съм пред фалит.

— Не се страхувай! — каза Нил. — Имам куп пари, а онова, което е мое, е и твое. Напред, Ред, оседлай товарните животни и вземи малко багаж. Потегляме за хълмистия Уайоминг.

— Така и очаквах… Нил, но трябва да бъдем дяволски внимателни. Там гъмжи от червенокожи, които са като оси. Виждаш ли колко е нараснал лагерът? Откакто е свършила зимата, хората прииждат насам на тълпи. От запад идат лоши известия.

Нил беше пристигнал в Норт Плейт по обед. Още преди залез-слънце той и каубоят яздеха на запад по вълнистите склонове на равнината.

Пътуваха в мрака, лагеруваха денем и скоро оставиха зад себе си еднообразните равнини на Небраска. От миналото лято насам всички сиукси покрай южния път за Уайоминг бяха въстанали. Дългогодишният опит на тексасеца, който той беше придобил по пасищата на своята родина, тук беше добре дошъл. Острият му поглед, който веднага забелязваше следите, дима и далечните предмети, грижливостта, с която той заличаваше дирите и избираше лагер, неговата сръчност и остроумие при гледането на конете — само благодарение на тези способности пътуването излезе успешно. Защото на няколко пъти, преди в далечината да се замъглят планините на Уайоминг, двамата се натъкнаха на следи от индианци. И неведнъж отдалеч заобикаляха блещукащите огньове.

Долината на Слингерленд се беше облякла в лятната си премяна. По старата пътека не се виждаха отпечатъци нито от хора, нито от коне или други животни. Наскоро беше паднал силен дъжд, който беше унищожил дирите.

Вълнението на Нил му помагаше да понесе тежестта на опасенията. Струваше му се, че в натегнатото мълчание на долината вижда много причини за своя страх. Пътеката беше същата, потокът пак ромонеше и бълбучеше както тогава, дърветата блестяха с нежната си зеленина, но Нил чувствуваше някаква разлика. Той не се осмеляваше да погледне Лари и да потърси в него потвърждение на опасенията си.

Нил препусна по пътеката между високите борове. На мястото, където по-рано се беше намирала колибата, сега се виждаха почернели развалини. Сърцето на Нил тревожно подскочи и после като че ли спря да тупти. Той не можеше нито да диша, нито дори да се помръдне. Очите му гледаха втренчено овъглените остатъци на колибата.

— Всемогъщи Боже! — извика Лари и протегна разтрепераната си ръка, за да хване рамото на Нил. — Червенокожите! Винаги се страхувах…

Пръстите на Лари се впиха като нажежени стрели в месото на Нил и това чувство се предаде в душата му, за да я накара да схване онова, което се беше изплъзнало на заглушените му сетива. Той, изглежда, се освободи от парализата, която беше обхванала като менгеме мускулите му, езикът му като че ли се развърза. Той се изплъзна от седлото.

— Ред! Търси… търси навсякъде!

Нил лежеше на земята сляп, нещастен, обхванат от страхотна мъка. Пръстите му скубеха тревата. Ели! Може би в часа на нещастието тя пак го беше викала, но този път той не й беше дошъл на помощ. Нил лежа известно време на земята, почти в безсъзнание, смазан от внезапния удар. Усети в полусън как Лари се приближи и седна до него.

— Няма никой — каза той пресипнало. — Няма дори и следи!… Пожарът трябва да е станал преди две седмици, а може би и по-рано. Дъждът е измил почвата… Никакви следи!

Нил скочи. Втурна се към развалините, започна да разравя като луд овъглените остатъци и не се успокои, докато не прегледа цялата купчина. Нямаше нищо освен пепел и овъглени греди. После той се втурна към празната кошара, към бараката, към купа дърва за горене, към извора: нищо, нищо не възнагради дивата му енергия. По пътечката и по местата, които по-рано бяха голи, беше поникнала трева.

Нил застана пред приятеля си, облян в пот, разгорещен, задъхан. Лари избягна погледа му.

— Няма я! Няма я! — извика отчаяно Нил.

— Може би Слингерленд е сменил лагера си и сам е изгорил колибата. Станало му е неприятно, когато тези четири бандити са започнали да се въртят насам.

Нил разгневен се разхождаше наоколо.

— Защо само бърбориш? — пламна той. — Ти сам не вярваш на думите си! Казвай веднага какво точно мислиш!

— Момче, момче, не можеше да бъде по-лошо — отговори Лари, докато мускулите по слабото му лице непрекъснато се движеха. — Мога да предположа само едно. Слингерленд е оставил Ели сама… и после…

— Индианци?

— Може би. Но мисля, че по-скоро е била някоя банда, като четиримата, които ни посетиха.

Нил простена мъчително.

— Не, Реди… само това не! Ако е паднала в ръцете на индианците — тя е била убита, скалпирана или взета като пленничка при племето… Но банда главорези като тия… Боже Господи, ако знаех, че ще стане така, щях да си тегля куршума в главата.

От устата на Лари се откъсна ругатня.

— Това малко би ни послужило. По-добре да предприемем нещо.

— Какво, по дяволите! — извика Нил отчаяно.

— Ще пребродим всички пътеки в планината. Може би ще намерим Слингерленд.

Запътиха се да търсят — лудо, отчаяно и безнадеждно от страна на Нил, вярно, системно и храбро от страна на каубоя. Нил се беше превърнал в дивак. Той не се вслушваше в никакъв съвет и не обръщаше внимание на опасностите. Само железните ръце на каубоя спасиха него и коня му. Трябваше да се търсят вода и трева, трябваше да се яде — неща, които Нил, изглежда, беше забравил. Той рядко спеше или почиваше, рядко се сещаше да хапне нещо. Опасността от сиуксите ги заплашваше във всяка долина и от всеки хълм. Нил би я посрещнал с радост. В безумието на мъката си той беше готов да излезе срещу смъртта.

Двамата непрекъснато скитаха и се придържаха към реките, понеже Слингерленд би избрал място край вода, ако изобщо се беше настанил някъде тук. Повечето от пътеките не водеха никъде. Следи от копита неведнъж събуждаха надеждата, която оставаше пак напразна. Планините на Уайоминг бяха пусти и диви. След двуседмична непрекъсната езда, те все още не бяха намерили следи от хора. Унищожиха целия си оскъден запас от храна, хвърлиха непотребния си багаж и като оставиха само едно чувалче със сол, продължиха търсенето си, живеейки само от месото на животните, които убиваха.

Неочаквано при един бобров яз те се натъкнаха на двама ловци. И още от първия поглед разбраха, че причините на тяхното лутане са известни на тези мъже.

— Добър ден! — поздрави Лари. — Дяволски е приятно да се видят отново хора — първите, които ни се изпречват на пътя, откакто сме започнали да обикаляме тези отвратителни хълмове.

— Това е изписано върху лицата ви — каза един от траперите.

— Търсим Слингерленд. Познавате ли го?

— Познавам от години Ал. Той мина от тук преди седмица — точно след големия дъжд, нали, Били?

— Сам ли… беше? — заекна Лари.

— Да, изглеждаше много нещастен. Каза, че наскоро бил загубил момичето си и се чувствувал смазан.

— Загубил?

— Хм, той беше убеден, че това не са направили индианците — отвърна замислено траперът. — Слингерленд е в добри отношения със сиуксите — търгува с тях. Той…

— Бързо, бързо! — прекъсна го Нил. — Какво е станало с Ели Ли?

— Млади човече, ние знаем само онова, което Ал ни разказа — отвърна траперът. — Каза, че за първи път оставил момичето само в колибата. А когато се завърнал, не намерил нищо, освен тлеещи останки. Всичко било отишло по дяволите, момичето изчезнало, а наоколо намерил следи от копита и от ботуши. Според него разбойниците са били четирима. Ал се спуснал след тях, но същата нощ завалял дъждът, в който едва не се удавил. На другия ден следата била заличена. Лутал се още няколко дни, а после се отказал. Каза, че тя сигурно е вече мъртва — че не била девойка, която ще прекара повече от един ден при такива негодници. Предполагам, че тези бандити са дошли от златните залежи… Според мене и според Бил за всичко това е крива проклетата железница. Тя развали земята ни. Няма вече живот за ловците…