Зейн Грей
Железният път (26)

Тази нощ тя беше събудена от нежно докосване. Една ръка се плъзна по рамото до устните й. Бледа лунна светлина навлизаше през входа на палатката. Ели видя някаква фигура, коленичила до постелята й и чу тихо „Шшш!“ След това ръцете и краката й бяха развързани. Тя разбра, че младата индианка беше дошла посред нощ, за да й помогне да избяга. Сърцето й бързо затуптя, когато освободителката й дръпна платнището при входа. Ели се измъкна навън. Луната се беше издигнала високо между звездите. Лагерът беше сякаш мъртъв. Младата жена се плъзна като сянка до нея и след като й направи знак да мълчи, я поведе към единия край на долината. Никакъв шум не нарушаваше спокойствието на нощта. Въздухът беше неподвижен и студен. По едно време жената спря, ослуша се внимателно и сърцето на Ели замря. Но наоколо беше съвършено тихо. Най-после стигнаха до полите на склона.

Индианката посочи нагоре, към върха на хълма. Тя описа с ръка няколко криви линии, сякаш искаше да очертае повърхността на хълма и околните долини. После коленичи и начерта по пясъка крива пътека. И преди още да се разберат напълно знаците й, тя изчезна, без да проговори нито дума.

Ели остана сама, свободна и знаеше как да намери пътя. Тя започна да се изкачва. Склонът беше покрит с гъста трева, в която малките й крака едва ли оставяха някаква следа. Катереше се все по-нагоре и по-нагоре, докато й се стори, че сърцето й ще се пукне. Стигнала до върха, Ели се строполи в тревата, за да си отпочине.

Някъде долу, в осветената от луната долина, се белееха палатките и блещукаха лагерните огньове. Откъм лагера долетя слаб кучешки лай. Ели обърна гръб на хубавата и спокойна картина, молейки се за индианката, ревността и великодушието на която станаха причина да бъде свободна. Върхът на хълма не беше далече.

Воят на някакъв самотен вълк процепи нощта и този силен, остър звук я уплаши. Но щом като си спомни думите на Слингерленд, че през топлите годишни времена никое диво животно не е опасно, тя се почувствува успокоена. Скоро прекоси тесния гръбнак на хълма и се намери пред нова долина, досущ същата като тази, която беше оставила зад гърба си. Слизането беше лесно и тя напредваше бързо. Страхуваше се само да не се натъкне на някоя придошла река. Отново се заизкачва на отсрещния склон, движейки се в зигзаг, с бавни крачки, като пестеше силите си и спираше често, за да си отпочине и да се ослуша. Посоката спазваше по звездата, която беше избрала точно срещу себе си.

По този начин тя изкачи четири хълма и прекоси три долини, преди да почувствува нужда от по-дълга почивка. Скоро щеше да се съмне, звездите бледнееха, а на изток започна да се развиделява. За нея беше по-добре да остане до зазоряване на по-високо място.

И тя спря, за да отдъхне, но скоро почувствува студ. Сви се в тревата, облегна се до една скала с лице към изток и зачака изгрева на слънцето.

Една по една звездите започнаха да изгасват. Тъмносиният цвят на небето незабелязано стана сив. Хоризонтът на изток сякаш беше облян в бледа светлина. Долината дремеше в сянката, върховете се събуждаха сред пухкава сива мъгла. Някъде дълбоко долу, зад безкрайната открита равнина, се зароди червеникав блясък. Постепенно той придоби по-топли тонове, оживи се и стана по-светъл, за да прелее вълшебни розови и жълти тонове върху морето от неподвижни облачни пари. Над далечния хоризонт се подаде червен полукръг. И целият този свят от равнини, долини и хълмове беше извикан за живот заедно с раждането на деня, оглеждайки се в слънчевия огън. Слънцето изгря жарко, лъчисто, с цялото си великолепие.