Зейн Грей
Железният път (37)

Нил сякаш се събуди в съвършено друг свят — в някакъв рай. Очите му се съмняваха във ведрата синевина на небето, в пухкавите облаци, в изобилието на слънчевите зари.

До лицето му се притискаше топла, мокра от сълзи страна, кестеняви къдрици закриваха очите му, малки ръце обхващаха гърдите му. Той си пое дъх. Ели Ли беше жива! Почувствува се толкова слаб, че не можеше да се помръдне.

— Ели… Значи ти не си мъртва! — прошепна той.

С леко движение тя вдигна глава. Той видя любимото лице, лицето на Ели Ли.

— Аз съм най-жизнерадостното момиче, което някога си виждал — отвърна тя с щастлив смях.

Той трепереше, като се взираше в чертите й. Да, това беше несравнимото и незабравимо лице на Ели Ли, може би малко по-слабо и по-измъчено. Но времето и страданията, които то носеше, бяха само увеличили красотата му. Те не бяха успели да му повредят с нищо — Нил виждаше това в бледия блясък на страните, в хубавите тъмносини очи, в дълбочината на които светеше храбра душа, в треперещите нежни устни.

— Нил, казаха ми, че си зарязал работата си и… и че ще пропаднеш.

Загрижеността беше променила гласа й.

— Да… Ели Ли, аз толкова те обичах, че когато те изгубих, всичко ми стана безразлично.

— Ти…

— Ели — прекъсна я той бързо, — не говори за мене… Та ти още не си ме целунала…

— Как?… Така ли мислиш?

— Нима ти ме целуна?

— О, мили… Аз се страхувах да не те удуша!

— А аз нищо не съм усетил. Всичките ми чувства се бяха притъпили… Целуни ме сега! Остави ме да почувствувам, че си жива и че още ме обичаш!