Зейн Грей
Железният път (58)

Ели видя в съседната стая, която Дураде беше обзавел с известен лукс и, изглежда, искаше да употребява като комарджийница за специални посетители осем или десет мъже, които имаха вид на златотърсачи и работници. Испанецът я заведе до една маса, между рафтове, изпълнени с шишета и чаши. Той й обясни какво трябва да прави, ако се поискат услугите й. Посочи й с небрежно движение стола и се върна при мъжете. Ели с мъка надви срамежливостта и гнева си и вдигна глава.

— Какво е това момиче, Дураде?

Играчът отговори със загадъчна усмивка.

— Обзалагам се, че е от Калифорния. Там има великолепни цветчета.

— Не е ли ваша дъщеря, Дураде?

Но испанецът обичаше да се обвива в тайнственост. Той остави гостите си да хвърлят скрити погледи към момичето, без да смеят да си позволят грубости.

Наредиха се да играят на карти около една маса. След това Дураде извика да се донесе нещо за пиене. Ели скочи и побърза да изпълни желанието му. Когато вдигна очи, не срещна погледите на тези мъже, тя изпита особено чувство, което, кой знае защо, й напомни за дните в Калифорния. Краката й се разтрепериха. В гърдите й бушуваше страшен гняв. Тя буквално трябваше да влачи своето противящо се тяло през стаята. Но после в нея отново се събуди смелостта. Нещо й шепнеше, че всички тези погледи, думи и докосвания само временно я измъчват. Щяха само да я калят и да упражнят хитростта й. Да, в този момент тя беше безпомощна. Но тя още живееше и любовта й беше безгранична.

До една от масите седеше Фресно и играеше на зарове с двама войници. Неговият безобразен вид се беше променил. Кафявият цвят на лицето му и оттенъкът, който беше оставил свободният живот на чист въздух, бяха отстъпили пред животинската алчност, болезнените сенки и червените, подпухнали черти. В Бентон този лош човек беше пропаднал съвсем.

Тук беше и Мул, още по-тромав, отколкото когато командуваше трасировачния лагер, подпухнал от алкохола, с надебелели устни и пламнали страни, настръхнал, груб, същия стар самохвалец във всяко движение и дума. Той въртеше рулетката, пускаше топчето и хленчеше с глухия си глас. До него седеше дребен, жълтолик мъж, същински вълк, с дебнещи, винаги наведени очи и ръце, които не преставаха да се движат. Той се казваше Енди. Двамата бяха заети да обират няколко полупияни ковачи, облечени в сини ризи.

Дураде играеше на карти с четирима души. Единият от тях, който беше с гръб към Ели, носеше черен костюм и се отличаваше от партньорите си със своето лице и държание. Той не говореше и не пиеше. В замяна на това парите се трупаха пред него и това ядосваше Дураде. Сетне Ели чу, че той го нарече Джонс.

След малко дойдоха нови гости, които застанаха между масите и поделиха вниманието си между Ели и играчите. От време на време вратата се отваряше, показваше се някакъв човек, който разговаряше няколко секунди с Дураде и после пак излизаше. Всички тези мъже имаха в себе си нещо бандитско, което характеризираше Фресно. Дураде се беше заобиколил с помощници и приятели, на които можеше да се уповава и които бяха готови на всичко заради него.

Не мина много време и Ели схвана положението. Тя забеляза също, че между играчите започна да се възбужда известно подозрение. Повечето от тях бяха под влиянието на алкохола, който Дураде поръчваше често. Без съмнение, той им предлагаше напитките безплатно и с определена цел.

След известно време следобедната игра завърши. Доколкото Ели можа да отсъди, единственият, който спечели от нея, беше облеченият в черно Джонс, човек с тесни устни и студени очи. В лицето на Дураде, докато изплащаше дълговете си, се четеше всичко друго, освен дружелюбност. Той винаги много се ядосваше, когато губеше.

— Джонс, вие ще дойдете и утре, нали? — запита испанецът.

— Може би.

— Защо не? Та вие спечелихте — каза Дураде и за една секунда кръвта нахлу в главата му.

— Онзи, който спечели, има право на избор — каза Джонс със загадъчна усмивка.