Зейн Грей
Железният път (73)

Когато се намери на улицата, Нил съвсем беше загубил самообладанието си. Между пръстите му сякаш се намираше горящ въглен — малкото кожено бележниче. Той нямаше смелост да го отвори. Бюти Стентън?

И неочаквано на рамото му се сложи тежка ръка. Очите му, които бавно се вдигнаха от земята, забелязаха обшито с ресни кожено облекло, мускулеста фигура, обгоряло, брадясало лице и проницателни, сиви очи, изпълнени с топъл, приятелски блясък.

— Синко! Вие ли сте? — извика някакъв дълбок глас.

— Слингерленд!

Нил сграбчи стария се приятел, както удавник хваща спасителното въже. — Боже мой!… О, колко се радвам, че ви виждам пак! Слингерленд, чувствувам се зле!

— Мисля, че зная как ще ти се помогне, момчето ми.

Нил изтръпна. Защо ли го гледаха така всички? А този трапер беше твърде прост и великодушен, за да прикрие състраданието си.

— Напред! Да се махнем от тази тълпа! — извика Нил, като дърпаше Слингерленд след себе си. — Не говорете нищо. Не разказвайте нищо! Почакайте… Тук има едно писмо…

Нил се втурна по улицата, без сам да знае къде отива, докато не стигна до по-тихо място, където с изстинало лице разтвори бележника на Бюти Стентън. И той прочете:

„Вие ме обидихте страшно. Вие ме ударихте. Вие ме убихте. След малко аз ще умра. О, Нил, аз умирам… и аз ви обичах. Дойдох при вас, за да ви докажа любовта си. Ако не бяхте толкова сляп и толкова глупав! Моля се на Бога някой да намери това писмо и то да стигне до ръцете ви.

Енклайф доведе годеницата ви Ели Ли в моята къща, за да я скрие от Дураде. Заповяда ми да ви намеря и след това умря от раните, които беше получил от разбойниците. В борбата беше паднал и Хок.

Нил, аз видях Ели Ли и разбрах отчаянието ви. Тя не знаеше и не чувствуваше каква жена съм аз. Постави лицето си на гърдите ми. И това докосване ме изпраща като утеха в гроба.

Заключих я в стаята си и се втурнах на улицата да ви намеря. За първи път от много години насам преживях наистина щастливи минути. Разбрах защо съм ви била безразлична. Заради вас бих се хвърлила и в огъня. Въодушевявах се от мисълта, че ще бъда тази, на която ще благодарите за щастието си — че аз ще ви върна Ели Ли, както и надеждата в живота.

След това ви намерих и в най-чистия час на горчивия ми живот вие помислихте с адско заслепение, че идвам да ви спечеля за себе си! Вашият гняв и вашето презрение изведнъж притаиха чувствата ми. Не можах да говоря. Успях само да произнеса името на момичето и да ви помоля да ме следвате.

Вие ме наругахте пред цялата тази жадна за зрелища тълпа. Вие ме ударихте. И пламъците на ада — на адския ми живот — отново загоряха в сърцето ми. Втурнах се на улицата с лудото желание да разбия душата ви — да отровя съществуването ви с вечна болка. Заклех се, че ще дам ключа от стаята на Ели на първия мъж, който прекрачи прага на къщата ми.

Този пръв човек беше Лари Ред Кинг, пиян, в най-страхотното си настроение. И аз му дадох ключа.

Но в безумната си жажда за отмъщение бях забравила, че Лари Кинг е ваш приятел. Няколко минути по-късно той се появи в залата с Ели, изтрезнял и страшен… В лудостта си аз се втурнах към него да задържа момичето. Той стреля. Сякаш още виждам очите му пред себе си. О, аз благодаря на небето за този изстрел! За мене той беше истинско освобождение.

Паднах на земята, но успях да видя как този дявол уби четирима от хората на Дураде. Той си проби път през залата. По-късно научих, че и той бил убит и че момичето попаднало отново в ръцете на Дураде.

Нил, побързайте да й се притечете на помощ. Унищожете този испанец. Никой не знае защо досега е щадил момичето, но, вярвайте ми, този път за нея милост не ще има.

Чувствувам студ. Пиша с мъка. Всичко около мене се губи в мрак. Чувам стенанието на вятъра. Простете ми, Нил! Разликата между мене и Ели Ли е любовта на един чудесен мъж. Мъжете са слепи пред нашите страдания. Аз умирам сама. Не… мисля… че Бог е при мене. В края на краищата аз бях една жена. Простете ми…“