Зейн Грей
Железният път (24)

В характера на Ели Ли имаше нещо, което я подтикваше към непрекъсната деятелност и наблюдателност. И докато мечтаеше за бъдещето с Нил, тя се занимаваше с много неща, благодарение на които измина цяла година, без да почувствува нито един отегчителен час.

„Нил, мислеше си тя, е зает — или са го изпратили в Омаха, или пък са му поверили по-важна работа, отколкото досега.“ Тя подразбираше опасенията на Слингерленд, но не искаше да им се поддаде. Сърцето й казваше, че рано или късно той ще се върне при нея.

През онова майско утро, когато Слингерленд я остави за пръв път сама, тя неочаквано беше уплашена от силен конски тропот. По пътеката се приближаваха конници. Първата й мисъл беше, че Нил и Лари са пристигнали. Цялото й същество потръпна от внезапна радост. Тя се спусна към вратата.

Към поляната се приближаваха четирима конници, но Нил не беше между тях.

След тази краткотрайна радост сърцето на Ели беше обхванато от неочаквано, мъчително разочарование. За миг тя загуби власт над тялото си и трябваше да се облегне на вратата, за да не падне.

В това време първият ездач спря пред колибата. Беше млад великан с груби рамене, обгоряло от слънцето лице, дръзки очи и отвратителна уста. Ели си спомни, че беше виждала подобен човек някъде в Калифорния. Той я огледа.

— Здравейте! Не сте ли вие момичето на Дураде? — запита изненадано той.

Сега Ели вече с положителност знаеше, че го е срещала в златните полета.

— Не — отговори тя.

— Охо! Много приличате на нея… Има ли някой вкъщи?

— Слингерленд отиде в гората и скоро ще се върне — отговори Ели.

След това човекът я отмести настрана и влезе в колибата. Останалите трима конници се приближиха.

— Добро утро, мис — каза единият от тях, старец, с посивели коси, който можеше да бъде златотърсач, ловец или бандит.

Другите двама задържаха конете си зад него. Единият носеше широкополо сомбреро, под което се виждаше мрачно, неприятно лице. Последният беше русокос, със светли, блуждаещи очи.

— Къде е Фресно? — запита той.

— Огледах колибата — отговори човекът, когото нарекоха Фресно, и се появи на прага. После той протегна дългата си ръка и улови Ели, преди да успее да избяга. Когато тя започна да се съпротивлява, огромната му лапа хвана здраво ръката й и до болка я изви.

— Тихо! — каза той. — Съпротивата малко ще ви послужи, а ако викате, ще ви удуша. Хайде, момчета, претърсете хубаво колибата, по-бързо!

С един-единствен тласък той блъсна Ели до коня си, свали ласото и стегна ръцете й, след което я завърза за близкото дърво.

— Дръж устата си! — предупреди я той. — Иначе ще бъде по-лошо!

След това влезе в колибата.

И така, най-после се оказа, че опасенията на Слингерленд са основателни. Ели схвана сериозността на положението си едва в момента, когато я завързаха за дървото. Обзе я гняв и тя се помъчи с всички сили да разкъса връзките. Но усилията й останаха напразни. Само разрани ръцете си, без да постигне нещо. В момента, когато се отказа от напразните движения, я обзе отчаяние и тя за малко не му се поддаде. Но светкавичната мисъл за Нил, за скръбта, която щеше да го обхване, ако той я загубеше или ако й се случеше нещо, я накара отново да вдигне глава. Естественият й инстинктивен страх беше победен от любовта.

Тя чу, че бандитите разхвърлят мебелите в колибата. През вратата изхвръкнаха вързопи с боброви кожи. Скоро след това се появи и Фресно, който държеше в ръце кожената кесия, в която Слингерленд пазеше парите си и малкото ценни предмети, които притежаваше. След него се измъкнаха и другите бандити. Караха се за една бутилка, в която някога беше имало уиски.

— Няма нито капка — промърмори недоволно победителят, който беше успял да задигне бутилката. Разгневен, той я хвърли обратно в колибата, където тя се счупи в огнището.

— Сенди, ти разпръсна жарта в стаята — запротестира сивокосият разбойник, като хвърли поглед към вътрешността на колибата. — Кожите се подпалват!

— Нека изгорят! — извика Фресно. — Ние намерихме всичко, което ни трябваше. Напред!

— По дяволите, какъв смисъл има да изгаряме колибата на човека!

— Огънят няма да се разгори — каза бандитът с мрачното лице, — пък и да изгори, тогава всички ще помислят, че това са сторили индианците.

Всички побързаха да излязат навън. Фресно навярно беше водач или поне най-голяма сила в бандата. Най-напред той огледа кесията в ръката си, а после завързаната Ели.

— На, поделете си парите — каза той, като захвърли кесията и се отправи към девойката.

Тримата бандити се хвърлиха върху кесията. Пръв успя да я хване Сенди. Останалите двама го обиколиха, не съвсем заплашително, но все пак с известна готовност за нападение, сигурни в правата си.

— Аз ще ги разделя — каза Сенди, докато се качваше на коня си. — Почакайте, докато се върнем в лагера. Вие вземете кожите.

Фресно отвърза Ели от дървото, но остави ръцете й стегнати в ласото, след което я повлече грубо към коня си.

— Хайде, бързо на седлото! — заповяда той.

Ели се качи. Стремената бяха много дълги.

— Ей, момчета — извика Фресно, — хванете за мене един от конете, които видяхме долу при потока.

Докато той скъсяваше стремената, Ели го погледна. Той не беше нищо повече от недодялан негодник и всяко негово докосване я изпълваше с непоносимо отвращение. Оръжие със себе си нямаше. Но в кобурите на едната страна на седлото имаше револвер, а в калъфа се намираше уинчестерова пушка. Ели би го застреляла и би избягала, за да спаси живота си. Тя беше достатъчно смела, за да стори това, но той свърши работата си със стремената още преди другарите му да се изгубят зад завоя на пътеката. После Фресно тръгна след тях, като поведе коня за юздата. Ели погледна назад. През вратата на колибата излизаше тънка струя дим. После извърна главата си, отчаяна и решена да използува всеки, дори и най-неблагоприятния случай за бягство. Тя знаеше, че не може да се чувствува сигурна нито за минута в обществото на тези мъже. Онова, което искаше да направи, трябваше да стори още през този ден и затова зачака удобен момент.

При брода Сенди хвана един от конете на Слингерленд — любимия мустанг на Ели. Той беше великолепно животно, по-бързо и от вятъра. Ако се намереше веднъж на гърба му, тя можеше да надбяга всеки от конете на бандитите. Фресно завърза края на ласото си около врата на мустанга.

— Може ли да яздите без седло? — запита той Ели.

Ели излъга. Първата й мисъл беше да ги заблуди и да прикрие своята сръчност. После се сети, че ако язди на седлото на Фресно, може би ще й се отдаде случай да употреби оръжията.

Фресно скочи на гърба на мустанга и веднага беше хвърлен. Приятелите му извикаха от учудване. Фресно изруга, понамести кокалите си и направи втори опит. Този път мустангът се държа по-добре, но явно беше, че товарът не му харесва. След това Фресно го пришпори, водейки собствения си кон за юздите. Темпото, с което той потегли, показваше, че доста бърза.

Препускаха през долината, докато стигнаха до старото шосе от Сен Вре за Ларами. Придържаха се известно време в него, после се отклониха в югоизточна посока и след няколко мили стигнаха до лагера на бандитите. Те не бяха взели никакви предпазни мерки, за да скрият багажа или мулетата си, което накара Ели да предположи, че не се страхуват от индианците. Навярно току-що бяха пристигнали от Калифорния и понеже, поради нечестния си занаят, отбягваха керваните, не бяха предупредени за всички опасности.

Стигнаха в лагера по обяд. Слънцето се скри зад облаци. Изглеждаше, че ще се разрази буря. Фресно скочи и метна юздите на гърба на мустанга. Ели наведе очи под неговия поглед, който я засегна като позорно докосване. Той я грабна грубо от седлото.

Ели го отблъсна и го погледна. Въпреки че през целия си живот беше пазена, тя все пак беше живяла между мъже като този и знаеше, че всяка съпротива и всяка молба бяха напразни. Те само щяха да разпалят страстта му. А тя още не искаше да предизвиква смъртта.

— Почакайте — каза тя.

— Охо! — промърмори Фресно. Той беше животно със слабо развит мозък.

— Фресно, аз съм момичето на Дураде! — продължи тя.

— И аз мисля, че ви познавам. Но вие сте станали жена, и то дяволски хубава жена.

Ели го отведе малко настрана от другите, които отново се караха за нещо.

— Фресно, вие търсите злато, нали?

— Да, но откупът трябва да бъде по-голям… щом става дума за тебе, момиченце — присмя се той и посочи приятелите си с палец през рамо.

— Надявам се, че си спомняте за Били Хорн.

— Хорн? Златотърсачът, който откри богатата жилка при Сакраменто ли?

— Да, за него става дума — отговори Ели бързо. — Ние… ние напуснахме Калифорния с неговия керван. Той си носеше всичкото злато.

Интересът на Фресно се засили.

— Бяхме нападнати от сиуксите… Хорн зарови златото… в самия лагер… Всички — всички други освен мене… бяха избити… Аз зная, къде…

Ели потръпна пред призраците на миналото, но сега никакъв спомен не можеше да я уплаши. Фресно отвори уста, за да изреве тази неочаквана новина на приятелите си.

— Тихо… не разказвайте — прошепна Ели. — Имам само едно условие. Ще заведа само вас на мястото… където е скрито златото.

— Момиче, аз мога да те накарам да проговориш.

— Не, не можете.

— Не вярвам да мислите, че ще ви пусна… само заради някакво си злато! Скоро ще има злато колкото искате. А момичетата като вас са малко.

— Не, не съм смятала нищо такова… Вие трябва да се отървете от другите — и аз ще ви заведа до скривалището на Хорн.

Фресно втренчено я загледа. Той се опули. Навярно тази идея го изненада и поласка честолюбието му. Той дори се смути.

— Франк… Франк е най-добрият ми приятел — промърмори той. — Не бих могъл да го измамя… Впрочем каква е играта ви? Малко повече бой и вие ще издадете златото.

— Със сила няма да ме принудите да говоря. Нищо няма да ви помогне… ако не искам. Аз играя с живота си. Вие знаете, че съм сама срещу четирима като вас.

— Аз ви пазя! — извика сърдито той. — Но слушайте… ако се съгласите да участвува и Франк, всичко ще е в ред… Ако, разбира се, това не е някоя проклета лъжа! А защо тогава траперът не е взел златото?

— Защото се страхуваше да го държи в колибата си. Щяхме да го вземем, когато напуснем страната.

Това обяснение, изглежда, задоволи Фресно и той се замисли.

В това време разправията между останалите трима негодници заплашваше да се превърне в кавга.

— Ще разделя тази кесия, когато имам желание и настроение — каза Сенди.

— Това не е честно — протестираше старият Майлс. — Ще ме накараш да побеснея. Виждам, че искаш да задигнеш всичко.

Бандитът с мрачното лице заплашително приближи юмрука си до носа на Сенди.

— Франк, ела тук! — извика в същото време Фресно, който се беше извърнал.

— Сенди е свиня! — промърмори той.

— Остави ги да се дърпат — отговори Фресно. — За нас има нещо много по-хубаво… Доведи мулетата.

Той отведе Ели и коня си малко настрана и скоро след това се появи Франк с едно от мулетата. Фресно свали седлото от коня си, остави го под дървото и извади револвера и пушката от кобурите им. Револверът затъкна в пояса си. Пушката облегна на един клон.

— След някоя и друга минута Сенди ще претрепе стария Майлс — забеляза той.

— А ти защо ме извика? — запита любопитно Франк.

— Злато, Франк, злато!

И той накъсо разказа за скритото съкровище на Хорн, без да споменава за условието, което беше поставило момичето. Очевидно той не се и съмняваше, че тя е в ръцете му и може всеки момент да я принуди да говори.

— Тогава да побързаме! — извика Франк с блеснали очи. — Трябва да отидем колкото се може по-скоро на това място.

— Така е! Но съм любопитен кога ще стигнем до железничарския лагер, за който чухме… Лагер, пълен със злато, уиски и жени!

— Мисля, че няма да зарежем това, което ни се предлага — отговори Франк. — Трябва да отидем…

Един револверен изстрел прекъсна думите му. След това отекна пресипнала ругатня и два последователни изстрела от друго оръжие.

— Последният беше Сенди — забеляза Фресно студено. — И, разбира се, той е улучил… Иди, виж дали и старият Майлс не му е изпратил някой куршум.

Франк се отдалечи между дърветата.

Ели беше калена, за да бъде готова на всичко. Тези изстрели й показаха, че сега вече има да се разправя с двама врагове по-малко и че трябва да използува бързо още първата възможност за действие. Тя можеше да се метне на мустанга и — ако имаше щастие — да избяга. Можеше също така да грабне уинчестеровата пушка и без да се колебае, да застреля единия или дори и двамата бандити. Но разумът й заповядваше да почака още малко, с надежда за по-удобен момент.

След малко Франк се върна при Фресно. В ръката си носеше кесията злато, която беше станала причина за толкова недоволства. Фресно се засмя.

— Сенди е с куршум в корема — съобщи Франк. — Той няма да остане жив. А старият Майлс вече е отишъл по дяволите.

— Аха. Ще докарам останалите мулета. Виж какво има в кесията — каза Фресно.

Когато той изчезна между храстите, Ели развърза ласото от бедрата си.

— Няма нужда да ме връзвате — каза тя.

— Разбира се, миличка — отговори Франк. — Фресно е груб с жените. Аз обаче съм по-дружелюбен човек… Ела да изсипя тази кесия в полата ти.

— Откажете се от това — отговори Ели.

— Охо, гледай ти каква котка… И как свирепо гледа!… Добре, добре, само не се сърди.

И той изсипа съдържанието на кесията върху пясъка и се наведе над нея.

Ели не беше ръководена от гняв, а от обстоятелството, че сгодният случай е настъпил. Тя нито за миг не се поколеба. Най-напред се огледа за мустанга. Той беше съвсем наблизо. Внезапно тя се вгледа в главата и ушите му. Животното беше усетило нещо. Ели погледна към склона над долината и видя, че надолу яздят редица индианци. Силуетите им се очертаваха ясно. Те се приближаваха с бързината на вятъра. Няколко секунди Ели стоя като замаяна. След това скочи. Положението й беше почти безнадеждно. Ставаше въпрос за живот или смърт. И тя реши да изкара играта докрай.

С един-единствен скок се намери до пушката. Знаеше вече, че е пълна. Франк чу тракането на затвора.

— Какво правиш? — извика той бързо.

— Не мърдайте! — предупреди го Ели. Тя отстъпи към мустанга. — Там, по склона… Индианци!

Но той не обърна внимание на думите й. Скочи бързо и се запъти към нея.

— Внимавайте! — изрева Ели пронизително. Той продължи да се приближава.

Миг след това се показа и Фресно, пребледнял като тебешир. Без да вдига пушката, Ели я изпразни във Франк, щом ръцете му се докоснаха до дулото. Той извика, залюля се, свлече се на колене до едно дърво и пак скочи.

Ели трябваше да хвърли пушката, за да задържи уплашения мустанг. Тя скочи на гърба му, блъсна го напред и издърпа ласото, което се влачеше. Щом се намери зад храстите и остави зад себе си чакълестата почва, конят се понесе в галоп. Местността пред Ели беше свободна, но долината беше оградена със стръмни скалисти склонове. Нямаше смисъл да бяга нататък. Тя обърна мустанга си и се понесе назад, придържайки се колкото можеше по-вляво. Далеч вдясно чу силен конски тропот, изстрели и високи викове. От една поляна можа да огледа целия склон, покрит с лудо препускащи индианци. Едни от тях се отделиха надолу, а други се втурнаха към горния край, за да й отрежат пътя за бягство. Останалите ограждаха малката гора.

Фресно се показа от скривалището си върху кафявия кон на Сенди. Той започна да стреля. Индианците отвърнаха на огъня му. На много места по склона се появиха малки облачета дим. Куршумите се забиваха и разравяха пясъка пред Ели. Фресно спечели преднина. Кафявият кон беше бърз. А Ели препускаше с мустанга си повече вляво, с надежда да прехвърли върха, който от тази страна не беше много висок. Но за нейна изненада и от там се появиха индианци. Тя се отклони наново и разбра, че по неволя трябва да вземе същата посока, по която бягаше и Фресно.

Фресно печелеше все повече преднина пред преследвачите си. Сега той беше вече извън обсега на куршумите им, но те не преставаха да стрелят. От друга страна, положението на Ели стана толкова по-опасно, че виждаше само индианците от лявата си страна, които пришпорваха като луди конете си, за да могат да отсекат пътя й, преди да навлезе в широката долина.

Мустангът й не се нуждаеше от подкана. Виковете отзад, отляво и отдясно и свирещите куршуми достатъчно го подтикваха. Ели беше принудена да положи всички усилия, за да се задържи на седлото. Силният вятър, който я биеше в лицето, едва не ослепи очите й, но тя видя как гъвкавите полуголи диваци малко по малко изостанаха и знаеше, че печели преднина. Косата й се разроши и започна да се вее от вятъра. След това пушечните изстрели престанаха. Преследвачите й бяха открили, че имат пред себе си момиче, и искаха да го хванат живо.

Мустангът се носеше сигурно, с бързината на вятъра. Той прескочи няколко цепнатини, през които протичаме вода, като оставяше преследвачите си отляво все по-назад. Щом навлезе в голямата долина, Ели възнамеряваше да завие и да поеме пътя по шосето, преди още да я забележат индианците, които преследваха Фресно. Но надеждите й бяха напразни. По цялата ширина на долината се беше разпръснала верига преследвачи, които се спуснаха към нея.

Вдясно се вдигаше огромен облак прах. Зад нея галопираха в гъст строй група изкусни ездачи. Пред нея се виждаше широко отворената клопка на червенокожите стрелци. Ели беше загубена. И внезапно тя се сети за съдбата на майка си. Смелостта й изведнъж изчезна, силите й я напуснаха. Всичко наоколо изчезна в някаква мрачна мъгла. Тя изгуби влиянието си върху мустанга. Почувствува как той постепенно забави хода си и се обърна. Пронизителните викове на диваците звучаха ужасно в ушите й. И нейната съдба беше като съдбата на майка й. Тропотът от копитата сякаш стана десеторно по-силен, ноздрите й се изпълниха с прах. Бяха я настигнали. Ели се молеше за някакво чудо, което да я спаси, молеше се за душата си. И изведнъж всичко около нея потъмня. Сетивата й бяха отказали да действуват. За миг в мрака се появи лицето на Нил и после изчезна. Тя започна да пада все по-надолу и по-надолу. Някаква груба и силна ръка я дръпна от седлото. След това всичко изчезна.