Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (94)

Разговор за щастието

Аз. Не мога да свърша книгата си заради тези два текста, които сложих накрая и които сякаш си противоречат.

Венсан. Не мисля. В действителност не си противоречат. Създадени сме, за да пеем, за да бъдем щастливи, но не можем да бъдем щастливи, защото има други, които също не са. Съвсем просто.

Алберт. Не можем да бъдем щастливи, а сме създадени за щастие, така ли? Не ми се вижда съвсем точно.

Аз. Може би самата дума щастие не е съвсем точна. Може би, би трябвало по-скоро да се казва радост или.

Полин. Веселие! Най-добре е веселие!

Аз. Не е същото!

Алберт. Защо не? Видях онзи филм за пианиста Рубинщайн, казваше, че бил щастлив, а беше и весел, непрекъснато правеше физиономии.

Аз. Тъкмо за този филм мислех, защото не съм го гледала, но четох една дълга статия и в нея го критикуваха, защото щастието, което твърдял, че изпитва, било малко престорено, малко ограничено… Не те ли смути такова нещо във филма?

Алберт. Беше ми приятно заради него. Все пак музиката е създадена, за да утешава хората…

Аз. Може би. Но дори да си го казваме, хората, значи, са тъжни, щом им е нужно утешение. Пък и може да не успее.

Венсан. Какво като не успее? Това си е музика.

Аз. Така е в известен смисъл, тя е като вярата или като красотата, или като любовта — тъй или иначе, съществува, но все пак дори да вярваш силно, дори да обичаш силно и да виждаш нещо много красиво, ако мислиш, че някои не разбират, не споделят, в радостта ти въпреки всичко се промъква тъга.

Алберт. Човек би могъл да вярва или да съчинява музика и на пустинен остров…

Полин (дотук не съвсем наясно). Да, и после щеше да дойде някой негър или индианец и щяха да го нарекат Петкан, и щяха да му преподават солфеж, едно, две, три! И аз знам достатъчно добре солфежа, мога да го преподавам на някое негърче, щяхме да се забавляваме чудесно…

Аз. Мисля, че Алберт иска да каже: съвършено пуст остров. Разбираш ли, това е предположение.

Полин. Не ми харесват предположенията.

Венсан (малко горделиво, но любезно). Така е, защото си много малка. Тя иска да каже: предположи, че си на пустинен остров и съчиняваш много хубава музика, която никой не може да чуе…

Полин. Ако бях наистина на пустинен остров, нямаше да съчинявам музика, а щях да плача непрекъснато, докато дойдат да ме вземат.

Алберт (раздразнена). Щеше да си плачеш, ама нямаше да има никой и накрая щеше да ти омръзне да се превземаш!

Полин (избухва в сълзи). Нямаше пък да ми омръзне! Нямаше пък да ми омръзне!

Алберт. Щеше…

Венсан. Колко са глупави! Всеки път, като почнем да говорим за нещо интересно…

Аз. Слушай, Полин! Това предположение си го правят те, разбираш ли? Това е вятър и мъгла, докато ти съчиняваш една много красива история…

Полин (не желае да се откаже от ефектното си отчаяние и пищи). Не искам да отида на пустинен остров без мама!

Действието се развива за щастие по време на една от нашите „поетични вечери“, което ми дава възможност да успокоя духовете с шоколадови бисквити.

Аз. С други думи, ако разбирам какво искате да кажете, хубавото си е хубаво и вярното си е вярно, дори човек единствен да го разбере. Бихме могли да се задоволим с познанието. Но нямаше ли това да бъде близо до съзерцанието, както в манастирите, където хората се задоволяват да се прекланят пред бог, без да го откриват на другите като мисионерите и без да се занимават с истински добрини като благотворителните дружества. И нямаше ли да означава това.

Полин. Значи така, а? В манастирите искат да си държат дядо господ само за тях?

Аз. Въпросът е много добре поставен. Искам да кажа…

Полин. Добре поставям въпросите, а?

Аз. Много добре. Аз искам да кажа…

Полин. Не съм много малка, а?

Аз. Никак. Аз…

Полин. Ама и това е предположение, нали?

Аз. Може би не съвсем, но…

Полин (готова да се разкрещи). Не е ли предположение?

Аз. (припряно). Ама, разбира се, разбира се, предположение е.

Полин (победоносно). Аха! Аха!

Аз. Може наистина да се предположи, че те искат да си държат дядо господ само за тях. Но може също да се каже, че искат да покажат колко сигурни са в съществуването на дядо господ или на музиката, или на каквото ви хрумне, и това е достатъчно, за да изпълни, да оправдае един живот. Ето какво горе-долу иска да каже Алберт с пустинния остров.

Полин (тананикайки). И аз си правя предположения, ха, ха…

Венсан. Може да се каже, че това е малко егоистично…

Аз. Не е, доколкото все пак другите те виждат да живееш и доколкото това представлява един вид…

Полин. Предположение.

Венсан (без да обръща внимание на прекъсването). Да, но другите могат да си кажат: те са си доволни и спокойни в техния манастир и им пука дали аз съм нещастен.

Аз. Така. Същото е и с Рубинщайн. Дали е прав да бъде щастлив и радостен и да го казва, или това е егоистично? Може ли човек да бъде щастлив или радостен, без да е егоистичен?

Алберт (без предупреждение). „Животът е странна и тежка раздяла и няма щастлива любов.“

Венсан. Ти май искаш да покажеш културата си?

Полин. Това и аз го знам! Слушала съм го по радиото! От Брасанс е! (Пее) „Животът е странна…“

Алберт (с достойнство). Това е от поета Арагон. Брасанс е само певецът.

Полин. Аз пък обичам повече певците! Певците са по-весели! (Пее в джазов ритъм). „И няма…“

Алберт (възмутена). Никак не е весело! Много е тъжно! (С чувство:) „Животът е странна и тежка раздяла…“ Тъжно е, тъжно!

Полин. И какво значи това, че човек, като е щастлив и като си обича, след това трябва да се раздели, така ли?

Венсан. Не, не! Това е начин да се казват нещата, образ, разбираш ли, просто…

Полин (с прозрение). Предположение!

Венсан избухва в смях. Алберт е малко засегната, че се смеят на любимия и поет.

Аз. Струва ми се, това именно значи, че човек е непрекъснато разделен между необходимостта, стремежа да се радва я усещането за чуждото нещастие…

Венсан (с многознаещ вид). Може да се каже разкъсан. (Към изненаданата Полин). Разкъсан като с коне, на времето е имало едно такова мъчение, така са направили с Равайак^[1] и това не е предположение.

Аз (с благодарност). Разкъсан. Това е точната дума. Не я казвах само защото се безпокоях, че може да не я разберете.

Алберт. Че Попо няма да разбере.

Полин. Аз всичко разбирам!

Венсан (ехидно). Особено пред… по… ло…

Алберт (отклонявайки милостиво бурята). И всичко това ще го нагласиш в книгата си?

Аз. Бих искала, само че, знаеш ли, още не съм го нагласила в главата си.

Полин. Тогава за какво ще служи твоята книга?

Аз. Човек никога не знае за какво може да послужи една книга. Случвало ми се е да напиша книга, която ми се е струвала много успокояваща, а хората са ми казвали: „Колко потискаща е вашата книга!“

Полин. Не си струва човек да пише, за да потиска хората.

Венсан. Аз мисля, че си струва: Няма смисъл да се пише книга, пълна с лъжи.

Полин. Не е лъжа да бъдеш весел.

Аз. Не е лъжа, но понякога това е само едната страна на живота. Разбира се, лъжа е и да не се говори за радостта.

Алберт. С други думи, всичко непрекъснато е смесено?

Аз. Би могло да се каже.

Венсан. Зърното и плявата, така ли?

Аз. Донякъде.

Полин. Ти не трябва да се безпокоиш за това, мамо. Трябва да напишеш един криминален роман, който завършва хубаво и всички ще бъдат доволни.

Алберт (бунт на културата). А, не!

Венсан. Мислиш, че не й се иска!

Аз. Да, би ми било приятно. Понякога съм мислила за това. Казвах си, че ще ми помогне да си почина. Исках да измисля жена-детектив, много симпатична, много весела, цялата в лунички, която непрекъснато да прави глупости и да открива истината случайно. Щеше да преживее любовно разочарование и щеше да прави разследвания, за да забрави.

Полин. С любовно разочарование и пак щеше да е весела?

Аз. Да, защото има приятен характер. Годеникът й я оставя заради най-добрата й приятелка и тогава тя прави разследване, за да узнае как е станало, и открива, че има качества на детектив.

Алберт. И годеникът й се връща, така ли?

Аз. Не.

Алберт. Защо?

Аз. Защото тогава тя щеше да е щастлива и нямаше да прави разследвания.

Полин. А ти, ако беше щастлива, нямаше ли да пишеш книги?

Това ме обърква.

Алберт (възмутено). Тя е щастлива!

Венсан. Тя е почти щастлива. Но човек не може да бъде съвсем щастлив и това, което не й достига, я кара да пише книги.

Аз (с облекчение). Блестящо обяснение. Само не знам дали „малко“ не ми достига или това „малко“ е в повече.

Венсан. В повече от щастието?

Аз. Може би това е мисълта, че щастието не е достатъчно.

Полин (смятайки, че ровенето е продължило прекалено е дълго). Ти винаги казваш „не знам дали“. Значи, нищо не знаеш, така ли?

Алберт (със смях). Също като нейната жена-детектив. Нали открива истината случайно.

Аз. Но все пак я открива.

Венсан. Да, ама няма никакви заслуги, нали?

Аз. За какво са заслугите?

Венсан. А ако случайността не дойде?

Аз. Тя винаги идва.

Полин. Какво е това случайност? Книгите ли са случайност?

Аз. Това е то. За мен книгите са случайност.