Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (28)

Ползата

Алберт. Каквото и да разправят, Исус Христос е работил само две-три години.

Полин. Преди това е работил като дърводелец.

Алберт. Убили са го почти веднага, защото не е имал време да направи кой знае какво.

Полин. Той е пътувал и е казвал хубави работи на хората.

Алберт. По-добре да беше направил приюти, където да раздават супа.

Венсан (поучително). Само с хляб не се живее.

Аз. Колкото и лавки и болници да се открият, пак няма да може да се изхранят и излекуват всички.

Алберт. Тогава, значи, не си струва труда.

Аз. Не искам да кажа, че не си струва труда, а че е относително. Искам да кажа, че не може всичко да бъде окончателно подредено. Че направеното е пропорционално: на възможностите на човека.

Алберт. Значи трябва да го правим заедно.

Полин. Кои?

Алберт. Всички, които искат да има лавки. Хората, който искат да отварят лавки, колкото гладните хора ли са?

Аз. Може би не. Освен това може би не са на едно място и не знаят как да се справят или пък не са съгласни да се справят по един и същи начин.

Венсан. Ето това е. Хората никога не са съгласни помежду си.

Алберт. Трябва да ги накарат със сила.

Аз. Щом някой си присвои правото да ги принуждава да постъпват добре, той си присвоява и правото да ги принуждава да постъпват зле.

Алберт. Да, ама ако не ги принуждават, никой никога няма да стигне до нищо.

Венсан. Ти си диктаторка.

Полин. Така е. Тя винаги ме кара да играем, каквото на нея и се иска.

Алберт. Ще ти омръзне да си играеш сама.

Полин. На тебе също.

Алберт. Аз съм по-стара от теб!

Полин. И аз ще стана на десет години.

Алберт. Да, ама аз пак ще бъда с две години по-голяма от тебе.

Полин се разплаква: „Не е справедливо“, но сълзите преминават в луд смях.

— Тогава ти ще умреш преди мен и аз, ще си наваксам!

Алберт зяпва.

Венсан. Относителното, значи, е, че се трепем да се грижим за хора, които в края на краищата ще умрат.

Аз. Така е.

Полин. Да, ама трябва да се грижим за тях, иначе няма да е прилично.

Аз. Разбира се, хората трябва да бъдат гледани, хранени, добре настанени, за да могат да мислят и за други неща освен за храната, за жилището и т.н.

Алберт. Ти да не мислиш, че животът е създаден, за да размишляваме?

Аз. Може би. А ти как мислиш?

Полин. За да се забавляваме!

Аз. Да се забавляваме, значи да се радваме, да възхваляваме света, да кажем на бог, че животът не е толкова лош… Но не бива да забравяме, че всички не се забавляват в едно и също време.

Венсан. Забавленията са също относителни.

Аз. Точно така.

Алберт. Ами да си християнин не е ли относително?

Аз. Относително е, когато се опитваме да правим нещо. Но не е относително, когато общо… най-сетне… (пообърквам се).

Алберт. Мисля, че ако гледат нас, хората няма да имат желание да станат християни.

Полин. Защо?

Алберт. У нас няма никакъв ред.

Аз. Да си християнин, не означава принудителен ред.

Полин (убедено). Ами!

Аз (вбесена). Това не значи и другото! Свети Августин казва: „Обичай и прави каквото искаш.“

Алберт. Много практично.

Аз. Не е особено практично да обичаш всички?

Алберт. (успокоена). Тогава аз съм добра християнка. Обичам всички, дори и Полет, онова момиче, нали се сещаш, дето свири по-добре от мен на пиано и госпожа Р. (учителката) го предпочита.

Венсан. Мама също е добра християнка. Тя ни обича и ние си правим каквото искаме.