Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (2)

Марсилия

— Испанките в Марсилия — казва Долорес — имат телевизор и топла вода, и самостоятелна стая. Те могат да приемат гости.

— Нали и ти приемаш, Долорес…

— Да, но кого? Две-три приятелки, два-три пъти седмично. И съм принудена да заемам от вас сребърната табла. Ако бях в Марсилия, щях да си имам мои сребърни съдове, сгъваема маса, покривки на цветя, легло-диван от червена и черна кожа, с кукла отгоре. И щях да имам истинска картина на стената.

— Какво разбираш под истинска картина, Долорес?

— Картина като тази, която донесох от Мон-Сен-Мишел — отговаря Долорес. — Не искам да кажа нищо лошо за това, което прави мъжът ви. Като не разбирам, не съдя. Това, което го прави вашият мъж, може и да е живопис, Но не е картини.

Анита, Кристина, Конча… Срещам много испанки у нас, без да ги познавам добре, а в три стаи това е понякога притеснително (всеки случай те са много вежливи и се стараят да не се чувствувам неудобно, когато минавам през някоя стая по комбинезон).

Когато отида да взема пуловера си, заварвам ги по четирите в банята; минавайки през кухнята, се сблъсквам с тях, докато те се готвят да пият чай с едно-две бебета на колене. Те ми предлагат маслени бисквити. Анита, Кристина, Кончита лелеят една и съща мечта, една и съща легенда — испанките от Марсилия. Испанките от Марсилия са свободни от пет часа вечерта и облечени в сатенени рокли, могат да прекарват следобедите си в шляене по магазините. Край леглото си те имат електрически чайник, така че могат да пият в леглото кафето си сутрин (дори братовчедката на една братовчедка на Лола имала до леглото си машинка, която нагласявала в определен час и която я събуждала, когато кафето е готово и кипнало, но Лола признаваше честно, че това било у някакви американци. Американците от Марсилия са таванът, върхът, венецът на една кариера. Нобелова награда). Испанките от Марсилия имат спестовни книжки в пощата и просто не могат да изхарчат това, което печелят. Ходят на плаж лете, на пикници, на бал, където е много по-весело, отколкото в Париж, защото там се танцува пасо доблес. Имат блестящи успехи в Марсилия, защото там обичат красивите жени, а не минижупите, както в Париж. Лола, Анита, Тереса са единодушни срещу минижупа. Те са истински сухарки по тези въпроси. Минижупът е неприлична и грозна дреха. Има ли нещо по-хубаво от една красива, кръшна испанка със задник, стегнат в сатенена рокля, отрупана с волани? Долорес, по-модерна, си купи рокля на капки, доста над коленете. Един от нейните марокански приятели, майстор бояджия, и каза, че е курва.

— Виждате ли ги какви са мъжете? — каза тя. — Щом жените проявят интерес към прогреса… Реакционер такъв!

Какво ли не правят испанките от Марсилия! Те гледат най-хубави кина, великолепни испански и мексикански филми; господарките им ги водят на борба с бикове в Байон; в месарниците продават напълно готова паела. Нима има нещо чудно, че с всичките удобства, с които разполагат, с връзките, които успяват да завържат, така лесно намират бащи на децата си?

— Ах, защото те имат…

Разбира се, в Париж тези случаи са чести. Но аз мислех, че в Марсилия…

— Хайде де — каза Долорес, — та нали и те са жени като вас и мен.

Питам се как живеят писателите в Марсилия. Долорес би желала и аз да взема участие в мечтата, но честно си казва, че не знае.