Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (21)

Завеси

В един ден на дълбоко отчаяние в Нормандия във вилата, чието название само сякаш дава свидетелство за уважение („моята вила“ или „нашето малко имение в Нормандия“, звучи добре), трябваше да установя въпреки дългото очакване, достойно за влъхвите, че завесите не бяха дошли да се закачат на нашите селски прозорци. При това си ги представях толкова ясно на червени и бели квадратчета, много „битови“, а Жак ги виждаше по-скоро на бели и зелени райета — повод за спокойни спорове в нашето младо семейство, в което участвуваха и децата, мечтаещи по-скоро за завеси на цветчета. Всичко това е много мило в духа на американските филми, където чудесни семейства живеят, обградени с миксери. Но завесите не идваха въпреки нашата надежда. В Париж с годините бяхме се пообезкуражили, тъй като ставаше все по-ясно и по-ясно, че завеси няма да се явят. Съседите бяха добили навик да зяпат как нашите деца нахлузват гащите си, а пък ние, обзети от свенливост, се обличахме в антрето, което нямаше прозорци. Но на село, насърчени от зелените ливади, от ябълковите дървета, отрупани с цветчета или плодове, пак се обнадеждихме. Къщата просто зовеше за завеси, факт неоспорим. Почти чакахме те да долетят някой хубав ден като лястовички през прозореца. Жак казваше отвреме-навреме с нетърпение, укротено от присъщия му оптимизъм: „Все пак странно е, че тук няма завеси.“ Аз се съгласявах. Тръгвахме на църква или по покупки. Отивахме, връщахме се с кола, пълна догоре със зелки, с карамели, с илюстровани списания (не бива да се забравят фотороманите на Долорес), с цигари, с конквистадорски галион, но без завеси. Тяхното отсъствие всеки път все повече ме поразяваше. В сърцето ми стенеше домашният дух на Фландрия. Докато един ден истината блесна жестоко и ме съкруши, аз се огънах пред съдбата — ние никога нямаше да имаме завеси.

Има хора, които не са създадени за завеси. Има хора, на които чиниите никога не са от един и същ сервиз. Има хора, чиито камини винаги пушат и които не се спогаждат с бюфетите. Има хора, в чиито коси не може гребен да влезе и които не се поддават и на най-трайното къдрене. („Какво да се прави — казват огорчени очарователната госпожа Елиан или още по-милият Жан-Пиер, които понякога се опитват да цивилизоват косите ми. — Теглите си един гребен и повече не ви е грижа!“) Децата на тези хора имат зле поддържани зъби, обувки с развързани връзки, мастилени петна по празничния пуловер, изпокъсани копчета и „Тримата мускетари“, скрити в училищната чанта между сплесканата дъвка и ключодържателя. Какво да се прави? О, моя позлатена Фландрия! Порцеланови мечти, домашен дух за гледжосани стомни, лъскав паркет, празнични рокли! Едно единствено лале във ваза, забравена на масата, книга, която ще намериш там! Шкафове за бельо.

Плаках. Помолих се. Написах стихотворение, ние никога няма да имаме завеси.

Един приятел ми подари сметководна книга. После чудовищна щипка за писмата, на която бяха написани следните думи (заканителни): „Не забравяйте“. След това много хубава синя птица, на която да забождам иглите, явяващи се и изчезващи от къщата като змиорките в океана. Опасно положение. Той започваше да отстъпва. Накрая ми подари книжно цвете без каквото и да било полезно предназначение. Още един пропуснат шанс. Заразата беше подействувала.