Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (20)

Добри намерения

И все пак Жак и аз се оженихме с толкова добри намерения! Всичко подредено, всичко на мястото си. Имаше време, когато бяхме опиянени от всичко разумно. Щяхме да престанем да бъдем деца, щяхме да станем семейство за пример, улегнало, от каквото нашите деца (сигурни вече) щяха да имат нужда. Това беше истинско разхищение на практически мечти, романтизъм отзад напред, който ни правеше голямо удоволствие. Много им здраве на Венеция и на Моцарт! Ние говорехме вече само за етажерки, за панери с бельо, за бъдещи бюджети. Излизахме, за да купим от общинския пазар хромирани кранчета за чешмите, по-евтини, отколкото при търговеца на бои и железария (спестявахме по 0.95 франка на кран), а после се озовавахме в някой китайски ресторант и изхарчвахме десет пъти повече от цената на кранчетата. Но винаги под надзора на нашите образци — идеалната и призрачна двойка, която ни преследваше, ние се преструвахме, че сме отишли там „уж да си поговорим сериозно“.

Връщахме се късно, пияни от лошо червено вино, стиснали все пак в ръка изписани с цифри листчета, които веднага загубвахме.

Защо това идеално семейство никога не се превърна в действителност? Защо бюджетите, така добре нагласени, никога неприложени, умело скалъпеното остана на книга, големите приказки (Жак: „Никога животни!“ Аз: „Ще прочиствам всеки ден основно по една стая!“) веднага отиваха по дяволите? Животните дойдоха, стаите се претовариха с предмети (още една голяма приказка: „Никакви дреболии“), което прави почистването много трудно… Всичко поникна около нас като растенията в джунглата. Живяхме десет години с илюзията, че „веднъж да се преместим“ и после се преместихме.

Отварям скоба за дреболиите. Долорес казва: „Поне да струваха нещо!“ Ами нали точно това, че не струват нищо, е нашето извинение!

Общо взето, прост процес. Крановете никога не бяха поставени. Дръжките на вратите изчезваха една след друга. Прозорците престанаха да прилепват добре, макар че у предишния собственик са се затваряли както трябва. Умивалникът, към който се отнасяхме без дължимите грижи, упорито се запушваше въпреки седмичната намеса на един водопроводчик на средна възраст и средно трезвен, който ми правеше галантни предложения. Ваната беше по-сговорчива, тя даваше изобилно топла вода и ни приемаше по цели часове в обятията си, понякога в доста голямо количество, Но за да ни покаже все пак, че запазва разстоянието помежду ни, отказваше, с посредничеството на една своенравна запушалка на дъното, да се опразва. „Накарай го да смени запушалката“ — казваше Жак всеки път, когато четеше „Монд“ във ваната. „Разбира се, скъпи…“, но водопроводчикът възразяваше: „Хайде де, малката, няма да се тревожим за една запушалка! Оправяйте се и така. Трябва само да я държите, докато се опразни.“

И ние я държахме — Долорес и аз, прегънати на две, с разкривени от усилието лица, с ръка до рамото в изстиналата вода, която бавно се оттичаше. Но най-често не я държим и ваната стои пълна по няколко часа, чудесен случаи за децата да пуснат цяла риболовна флотилия (ревове, когато решим да я опразним) и на Хуанито да се отдава на научни опити: потопяване на котка, на купа за салата, на том от произведенията на Балзак от библиотека „Плейад“, който, след като прекара три-четири пъти в течен елемент и бъде изсушен на котлон, така се изменя, че заприличва на морски трофеи, на столетна гръцка амфора, на рак, отпечатан върху корали. Тъй или иначе, много сме доволни от ваната, стара, малко капризна, но благосклонна по свой начин дама. Не бих могла да кажа същото за двата стола, който хлътват под нас, за шкафа с хранителни продукти, който лукаво все прищипва пръстите ни въпреки всички грижи и ремонти, на хладилника, който още от първата си младост упорито произвеждаше през нощта необяснимо количество хладка вода, в която потопяваше поверените му храни, и с възрастта не се научи да се сдържа. Бюфетът непрекъснато губеше ключовете си — какво да се прави в един и четвърт, когато децата тропат с крака: „Ще закъснея за училище“, а няма съдове? „Сандвичи“ — казваше Кати, закрилница на домашното огнище, която малко трудно се смущава. Естествено, децата приемат с овации това разрешение, както и всичко неочаквано; и докато ги тъпчем с хляб и сирене, котката Такси с наслада ръфа своя бифтек от конско месо. Разочарован без съмнение от подобно отмъщение (колко ритници е получил само!), бюфетът презрително хвърля ключа, скрит в една кърпа за ядене. Този път — провал. Пак ще ни прищипва. В неговите херметически затворени крила се сгромолясват необяснимо, но ефикасно, разни съдове. Много супени чинии, смело поставени върху купчина чаши във въздушен архитектурен стил, докоснати от ръката на Кати, намират там своя преждевременен край.

— Също като сътворението на света на Дариюс Мило^[1] — казва Алберт малко високопарно.

Полин надава радостни викове: в катастрофата е намерила загубената си от много седмици сребърна чашка за яйца. Кати замислено гледа това стълпотворение. Казва:

— Някой ден все ще трябва да се купи нов бюфет.

Тя ни разбира.

Изобщо да не говорим за електрическите крушки. Доставяме ги в такива количества, че би трябвало да изливат снопове светлина като по дворцовите балове, в големите магазини на Коледа, в Орли, в „Риц“. Но у нас те се забавляват да избухват внезапно, да изчезват тайнствено, претърпяват странни метаморфози, служат за най-разнообразни опити. Боядисани в синьо или в жълто, предпочитат като Ахил кратък и славен живот пред дълго мрачно съществуване под абажура (впрочем ние нямаме абажур, а пластмасови кълба, чието предимство, като се нагреят, е, че омекват и могат да се моделират като глина). На тайния живот на електрическите крушки у нас може да се посвети цял том. Ние сме се примирили да се отнасяме към тях като към балерини от Операта, който струват скъпо, лъжат ви, напускат ви, но без които не можете да минете. Не, нас ни вълнуват най-много завесите. Защо в къщите, където живеем, никога няма завеси?