Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (44)

Парите

— В училището има момичета — казва Полин, — дето по ги глезят от нас. Като започваме училище, идват с нови чанти, все едно дали старите им са още хубави.

— Не мислиш ли, че е малко глупаво?

— Мисля — казва Полин, — ама те не мислят така.

— Вие вземате уроци по пиано, танци, ходите на плуване…

— Да — съгласява се Полин, — аз не казвам нищо. Само че това, дето ние го имаме, не се вижда.

— Има момичета — казва Полин, — които ходят на зимен спорт и имат ски. И ние ходим на планина с колонията, ама това не е същото, и нямаме ски.

— Скъпичко ще ми излезе да купя ски на всички ви. А знаеш ли, че има деца, които нямат ваканция.

— Негрите — казва Полин.

— Не, не само те. Деца от бедни семейства.

— Винаги може да се отиде с колония — казва Алберт. — Иначе означава, че не можеш да се вредиш.

— Първо, това никак не е вярно. Има хора, на който парите не им стигат да изпратят децата си дори с колония. Освен това много често не можеш да се вредиш, защото си беден.

Алберт се замисля. Полин се разплаква на глас.

— Да нямаш пари да отидеш на колония! — повтаря тя отчаяно. — Трябва да им изпратим пари! Предпочитам да стоя в къщи и да си дам мястото.

— Можеш да дадеш само едно място и не можеш да изпратиш пари за всички бедни деца — обяснява и Венсан. — Спомни си слаборазвитите страни.

— Защо винаги да не им се праща по малко! — моли се Полин.

— По-добре хората да се научат да се вреждат, отколкото да им се изпращат пари — казва Алберт. — Това ще трае по-дълго и ще бъде по-интересно. Само че всеки трябва сам да се оправя, а не като тебе, мамо, дето никога не разбираш квитанциите на Общественото осигуряване.

Разбира се, приехме най-лесното разрешение. Ще изпратим малко пари. Но аз си мисля за думите на Полин: „Предпочитам да остана в къщи и да си дам мястото“. Кое семейство ще насърчи подобен простодушен порив? Децата трябва да идат „на въздух“, зимата беше толкова уморителна, през втория и третия срок те така пребледняха въпреки витамините и сока от портокали — затова отминаваме порива, нареждаме детската чувствителност сред детинщините, оставяме я да загине, за да поруменеят бузките на детето и да свикне с мисълта, че неговите нужди стоят на първо място… Това се нарича да бъдеш разумен. Дори в ежедневието християнските истини са обърнати наопаки и това се нарича да се приспособиш към обществото. Коя майка ще се съгласи без възражения дъщеря й да даде на приятелката си най-хубавата кукла? Тя ще я посъветва: „По-добре дай другата, от миналата година.“ И ще помрачи хубавия порив, ще сложи петното на двуличието върху простата радост да подариш и ще смята, че е „разумна“ Как разваляме децата, които ни са поверени!