Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (35)

Полин

Полин е нашето ужасно дете. Като бебе тя беше същинско кротко и весело ангелче. Спеше в нашата стая, никога не ни събуждаше нощем, не искаше да яде преди седем часа сутрин и дори насън се усмихваше.

Но щом навърши четири години, забелязахме, че тази общителност има и опака страна. Полин искаше да води независим живот. На пет години обядваше в града.

— Ще ме поканиш ли на обед, кажи? Кога? — питаше тя съседите с лъчезарна усмивка, с очи като звезди.

И отиваше с тях. Между пет и шест години се сгоди два пъти. Предпочитаният й годеник живееше в двора на нашата кооперация. Още от зори той и изпращаше целувки под прозореца, а тя му отговаряше с радостни писукания като птичка.

Тя откри някаква специална система на прелитане — спеше ту у едни, ту у други и навсякъде се чувствуваше щастлива. Едно лято я поверихме на семейството на Долорес, симпатични хора, които живееха в предградията на Мадрид и не знаеха нито дума френски. Когато шест седмици по-късно Жак отиде да я вземе, Полин предвождала весела банда испанчета, тичала боса и не казвала нито дума на френски. Но ругаела чудесно на испански.

— Все Полин, Полин — каза един ден Алберт огорчена. — Аз съм по-послушна и се старая повече. Какво има повече от мен Полин?

Това е вярно. Алберт е мрачна и буйна, умна и чувствителна, работлива и дискретна, изобщо както трябва. Но Полин… Полин е радостта и това казва всичко, изяснява всичко. Долорес умира за нея. Мъкне я по баровете, тъпче я с маслини, с пържени картофи, със сироп.

— Не ти ли се струва, че не е много редно да я мъкнеш из кафенетата? Убива й се апетитът, пък и какво ли не може да чуе там…

— Ами, не се бойте. Приятелите ми са съвсем прилични — успокои ме Ло. — Само някой да започне да разказва свинщини, веднага ще му разбия мутрата.

— О, да! Чудесно ще бъде! — зарадва се Полин.

Тя се запозна и с различни североафриканци, търговци на зеленчуци, продавачи на банички, зидари. Али я пита:

— Как се казваш?

— Полин.

— Хубаво име, Полин. Кобилка ли значи?

Сигурно смяташе, че Полин е женски род от poulain^[1], тази мисъл много се хареса на дъщеря ми.

— Да.

— Тогава ти ще ми избираш номерата за конните състезания. Пет или седем?

— Седем?

— Двадесет и две или шестнадесет.

— Двадесет и две.

— Диамант или Раглан Трети?

— Диамант.

Али си взема грижливо бележка. Той ще спечели. Следващата неделя четирима души искат съветите на оракула.

— Да — казва Полин, — ама ако спечелите, ще ми дадете нещо.

Сделката е сключена. Една седмица по-късно Полин обикаля кафенетата по улица Муфтар.

— Спечели ли, Али? Спечели ли, Бехир?

И събира парсата.

Когато се местехме в ново жилище, тя въздъхна:

— Трудно ще си създам пак клиентела.

Венсан предложи да дадем обява: „Талисманче търси работа“.

Ло се скара с един от временните спътници в живота си Мохамед. Държи се като оскърбена мадона. Полин е склонна към снизходителност.

— Хайде, прости му, Долорес. Не съди и няма да те съдят! Какво е направил?

— Заведе ме на танцова забава, а пък танцува пет пъти с оная идиотка Кристина.

Мъчно й е. Същата вечер завежда Полин в една сладкарница на улица Бюси. Ужас! Мохамед също е там пред чаша перно. Долорес се държи надменно и презрително. Мохамед гледа настрана. Полин решава да вземе работата в свои ръце. Тя отива при него.

— Мохамед, почерпи ме маслинка! Знаеш ли, Долорес е тъжна.

Мохамед безмълвно й подава маслина, хвърля поглед към Ло и пак се заглежда в чашата си. Полин продължава да снове от едната маса до другата.

— Виж, Ло, Мохамед ми даде маслинка. Знаеш ли, той е тъжен.

— Не го познавам — казва Ло, комедиантка такава.

Полин пак се връща.

— Мохамед, купи ми пържени картофи. Знаеш ли, Ло много иска да й кажеш нещо.

— Трябва тя първа да ми заговори — отсича Мохамед.

Но по лицето му се изписва нерешителност. Полин се връща при Долорес.

— Мохамед ми поръча картофки. Трябва малко да почакаме да ги донесат. Ти искаш ли, До?

— Не приемам нищо от хулиган като него — казва Ло.

Мохамед се приближава.

Ето картофките, Полин.

— Няма ли да дадеш и на дамата? — пита Полин.

Ло се поусмихва. Мохамед също. Тогава Полин възкликва от сърце:

— О, сдобрете се! Моля ви се! — и понеже те все още малко се колебаят, добавя: — Кристина е една пачавра.

Полин остана дълго време дребничка и с розови бузки, докато Алберт растеше като върлина и скоро настигна Венсан. От няколко месеца Полин малко пребледня, източи се и вчера по повод не знам какво каза:

— Не говори така, неприлично е.

Алберт ме погледна с отсенка на комично съжаление.

— Мамо, дори Полин ще стане голяма!

Стана ми мило, че и тя почувствува колко тъжно е все пак това.

Не можеше да се скрие от тях, че аз, както казва Полин, „съм се женила три пъти“. Не можеше да се скрие, че Долорес е имала „бебе, без да е омъжена“. Не можеше да се скрие, че Жан и Клотилд живеят заедно, без да са женени. Че скитниците, които бродят из квартала, са винаги пияни и спят по пейките на площад Фюрстенберг. Че Сара, една наша приятелка, надвечер често е „малко странна“. Че Мишел ни е идвал на гости за пет години с три различни жени. Че повечето от техните малки приятели са сменили татко си по един или по няколко пъти.

Ще кажат: „Каква среда!“ В пансион ли да ги изпратя? Жак е художник и се среща с художници. Мога ли да ги накарам да мълчат? Пък и нямаше ли да създам атмосфера на стеснение, по-смущаваща от волно разменените приказки? Всяка среда си има своите неудобства. Разбира се, у нас е и, Ло. Тя поне е добра и честна. Кати беше по-малко нагла и толкова чаровна с флейтата си! Моя грешка ли е, че един наш приятел се влюби в Луизет, съблазни я и двамата си гугукат в десети район „без кмет, без сватба, без свидетел“, както в песните на Аристид Брюан^[2]? Какво толкова страшно? По-страшно е, че е мъчно да им покажа какво е истинският идеал, без да ги затварям в морала на едно общество, а да ги науча да стоят над него.

И да стоят над живописното: това е толкова удобно понятие. Ло и нейното фламенко, което тя крещи в кухнята, джебчийството на крадливата сврака Кончита, любовните истории на Анита, Никола с наивните си предизвикателства, госпожа Жозет в кулата си, жилетките на Жан, саксофонът на Даниел, мръсните думи на Полин, безредието, кучето, всичко това е живописно. Книжната къща прилича малко на Ноевия ковчег с приятните и неприятни животни. Може би единствената ни добра страна е, че ги приемаме всичките. Но Хуанито, Маноло, Диа и Ло от ранна утрин с фас в устата и с въздишка — „уф, още един ден“, агонизиращата леля в стаята, която не пожела да напусне, с тяло и дълбоко наранена душа, с преплетени като корени пръсти на краката (безжизнени като предмети), леглото, осеяно със стари писма (от 1914 до 1960), с парчета хляб, с изсъхнали бисквити, с кори от портокал („Не, не пипайте нищо, забранявам ви, аз съм си у дома“), успокоителните ми думи, че страданието е много нужно, когато тя стене: „Да дочакам смъртта никому ненужна“ и старанието да убедя Ло, че животът е нужен за нещо, и желанието да приема за справедливо проклятието, надвиснало над четиригодишния Хуанито, тригодишния Маноло, шестмесечната Лиа, това вече не е живописно. Възможно ли е дори?

Да се опитваме веднъж, два пъти, десет пъти да намерим работа на Никола и да не можем — не за да му помогнем, нашата надежда не отива толкова далеч, а само да смекчим поне малко злобата и горчивината; пълното му бездействие, мисълта, че нищо няма значение. Аз всеки ден виждам как при различни безизходни положения биват смазвани много същества, но не винаги мога да се съглася с това. Живописното не е отговор на въпроса „защо“ на децата. Трябва да отидем по-далече, а за това е необходима смелост, каквато аз не винаги имам.

Пред телевизията и картините от войната, пред скитника, който хърка пред входа на метрото, пред агонията на леля, пред умствения затвор на Никола, пред нещастието на Ло и на Мари-Луиз, отпечатани като миди в несправедливостта на света, мога ли да им кажа: „Да, това е правилно, това се възнаграждава, това е добро“? Може би щеше да е така, ако притежавах достатъчно вяра и твърдост, сила и радост да го казвам винаги и тогава това щеше да е истинско възпитание.

Венсан и аз минавахме пред магазините „Лувр“; на фасадата — надпис: „Голяма виетнамска изложба“.

Венсан. Бомби има ли, мамо?

Може би иска да разсъждаваме? Поглеждам го крадешком. Май че не.