Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (51)

Жилбер

Жилбер ми досажда. Трябва да призная, че Жилбер ми досажда. Той смята, че е много просветен политически, защото е пил кафе и е обсъждал разни въпроси в Института по изящни изкуства. Въобразява си, че по душа е художник, защото косата му е къдрава като на негър, облича се с афганистански жилетки и туники на цветя, с везани ризи от битпазар, защото не се жени за приятелката си и пуска мръсни приказки след всеки минижуп. Жилбер смята, че води интересен живот, защото рисува, гравира, вае, зарязва всичко, за да се хвърли в танца, участвува в хепънинг, в изложби в палатка или в автобус, защото „се изфуква“ всеки път, когато му падне, защото води разпилян живот. Жилбер ме дразни.

Жилбер има мнение по всички въпроси. Когато му говорят, не слуша. Задава въпрос, не слуша отговора, не изчаква отговора, сам си отговаря и продължава. През май 68-а Жилбер ме среща с ръкопис под мишница.

— Как, нима работиш! В такъв момент!

Подхвърля ми тези думи с такъв многоумен и сериозен вид, дето най го мразя, затова се наострям.

— Аз имам задължения — казвам надуто.

— Ей, че буржоазно!

— Творчеството е твоят живот, а? Ей, че левичарско!

Жилбер ме дразни.

Жилбер идва да погледне платната на Жак. Накланя глава, критикува, поучава. Той ми казва:

— Не ти ли омръзва да работиш всеки ден така, като чиновничка?

Той никога не е работил повече от две седмици поред.

— Чудя се как го търпиш — казвам на Жак.

Жак:

— Все пак има нещо в него…

— Той никога няма да прави нищо.

— О, и дума да не става! Той никога няма да прави нищо и все пак именно…

— Какво именно?

Жилбер отива на битпазар да гледа стара железария. Всичко го заслепява. Стига да е крещящо. Условност на антиусловността. Пазари се горещо. Би се сметнал опозорен да купи нещо на истинската му цена. През зимата ходи с обувки на бос крак, през лятото, облечен в овча кожа.

— Толкова е предвзет в своята област, колкото възпитаниците на Института за висши административни кадри.

— О, безспорно… И все пак именно… Отивам на гости в ателието на Жилбер. Мрачен таван под стъклен покрив — студен зиме, горещ лете; той живее в педантичен безпорядък. Страшно се радва, че е продал по сто и петдесет франка рисувани пейзажи за фалшиви стъкла.

— И по колко ти излизат?

— По сто и двадесет франка парчето. О, не е голяма печалба! Но така ще се прочуя и ако почна да ги произвеждам на едро…

Той се хвърля в търговия на фалшиви пейзажи, на изкуствени облицовки, обърква пазара с безвкусици. Пращи от идеи как да натрупа богатство, идеи как да стане знаменит, идеи, идеи, идеи… Жилбер ме уморява. Аз имам ли идеи? Една или две може би и това ми стига. Живея си с тях. Следвам моята идея, това показва, че е една. Как би могъл той да следва нещо във водовъртежа, в който живее.

„И все пак именно…“ — би казал Жак. Така на човек му дойде нещо на ум понякога в интимен кръг и то си пробива път въпреки всичко. Жилбер е беден, много беден. Сеща се за това само насън. В леденото си ателие продава по три тона фалшив разкош, съблазнява цял харем, смазва с една дума Матийо и Бюфе. Жилбер е весел. Той разпилява своите цветове, своя талант, своя живот, любовта си, закусва сам с кафе и ябълка, малък човек, смел и луд, безумен, непоносим, самотен, безгрижен, себелюбив, запленен от един зелен или син цвят, от една хубава шега, от една невероятна шапка…

Перспективата ми се изменя. Човек може да бъде капиталист и със своя талант.

— Ела да вечеряш, Жилбер.

— Дадено. Ама да купиш водка, само това обичам, и руски кисели краставички за мезе, и…

Жилбер не яде и не пие нищо. Иска блестящо наредена маса, пълна чиния, препълнена чаша, в която натопява устни, след това връща едва наченатата чиния и представа няма от руски кисели краставички. „Какво разхищение!“ — мисля си. После се надсмивам над себе си. Трудно се унищожават домакинските рефлекси!

Жилбер се пльосва пред телевизията с Полин на колене. Цялата вечер няма да чуем повече нито дума от него. Разбира се, ние сме буржоа, щом притежаваме телевизор, който никога не поглеждаме (две години съм работила като журналистка в телевизията и това ми стига за цял живот), но щом той се настани… Не мога да сдържа иронията си:

— Мислех, че двете ти най-омразни неща са семейството и телевизията?

За миг маймунското му лице, надвесено над заспалата Полин, придобива почти човешки израз.

— Ех, щом съм тук! Имам си алиби.

За миг преминава приятелски полъх. Само за миг. Знам, че щом му се удаде, той ще го унищожи, ще го развали с една дума! Но осветлението се е променило. Човек може да бъде капиталист и с приятелите си.