Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (32)

Бебета

Долорес има Хуанито, тя го обожава, но няма нерви да го гледа. Поверява го на родителите си, води го, довежда го. Кончита има Маноло, тъпче го непрекъснато с маслени бисквити и вода — той се разболява, отива в болница, връща се, пак се разболява, пак отива там. Анита си има момиченце на три месеца — Сара; експедира я в Испания с една почти непозната испанка, на която уж щеше да праща пари. Хуанито е як, Маноло — умен и сърдечен, Сара — очарователна. И тримата са хубави. Деца без детство. Може би майките са за осъждане. Но Долорес пристигнала доверчива и неопитна в Париж — след петгодишен съвместен живот била изоставена с току-що родено дете на ръце. Оттогава, казва тя, „съм си запушила корема“. Кончита, която не знае нито да чете, нито да смята, казва гордо: „Никой в моето семейство не знае да чете“; тя не желае да се раздели с детето си и го храни ужасно лошо: Анита давала всичките си спестявания на един метр дотел в Ньойи (за една дори и хубава прислужница от пети район той е нещо като принца от приказките), но той бил „картоиграч“ и загубил всичко. Историите им са почти като сюжетите на черните фото романи. Затова те сигурно все пак се надяват, че и краят им може да бъде такъв. Защо любовникът на Долорес да не се върне разкаян, защо да не се ожени за нея, да я обгради с любов? Защо Кончита да не получи наследство и да не облече в коприна своя Маноло (подозирам, че дори тогава би го хранила с маслени бисквити)? Защо Анита да не намери по баловете благодарение на минижупа си някой богат и влиятелен съпруг и обляна в радостни сълзи, да не прибере дъщеря си?

Те мечтаят според правилата на фоторомана. И трите мечтаят да бъдат добри майки, но мечтаят също така да бъдат богати, обожавани, да имат коли, вили на Лазурния бряг, скъпоценности. Мечтата за майчинство им се струва така неосъществима, както и мечтата за разкош. Те тичат по танцови забави, Ло забравя да изпрати издръжката на Хуанито, Кончита оставя сам тригодишния Маноло, който вече е туберкулозен, Анита изобщо не се сеща за съществуването на Сара.

И те се смятат жертви. Ло — на обществото, което не бе позволило да се образова достатъчно, за да стане продавачка или секретарка. Анита — на любовта, защото е изоставена от своя метр дотел, който е ограбил спестените й пари. Кончита обаче, нечиста, невежа, използвачка, нечестна, неграмотна и обричаща едно умно и хубаво дете на същата несигурна съдба, не се чувствува жертва на никого. Може би тъкмо нея съжалявам най-много. Би могло да се каже, че Ло работи по три часа на ден, че става късно, че прекарва времето си по баровете и по терасите на кафенетата, където я виждам, удобно разположена, когато се връщам от библиотеката или от общественото осигуряване. И извършва лошо дори малкото работа, която има да върши. Тя забравя всички поръчки, храни ни с консерви и тази пролет трябваше да й повторя единадесет пъти да отиде да смени едно счупено стъкло. Моли ме да й търся допълнителни часове в някое семейство и когато и намеря, не отива или пък се спречква с временната господарка, защото и говорела с особен тон, за да „почувствува“, че е само прислужница. Тя е неуредна, непостоянна, нетърпелива. Безспорно това би могло да се каже. Както и че Кончита е направо нечестна, нечиста и лъжкиня. Че Анита се среща само със сутеньори, с танцьори, с безработни бармани, а пренебрегва трудолюбивите испански работници, които миришат на чесън, и през ум не й минава, че сред тези хора може да срещне човек, надарен с всички добродетели, който ще направи щастлива и нея, и момиченцето й.

Безспорно това би могло да се каже. Но после една дума, един жест заличават всичко, което би могло да се каже. Анита криела от господарката си, че ще има дете, защото била бременна, когато постъпила на работа. Господарката й можела да я освободи веднага. „Щеше да ме изхвърли на улицата, нейно право е“ — казваше тя по същия начин, като горката Мари-Луиз, прислужницата на леля. Това беше естествено, беше закон, както откраднатите спестявания, както и изоставянето. В същност те предварително знаеха, че няма да стане като във фотороманите нито за тях, нито за децата им, тогава защо да се мъчат, да се опитват да направят нещо, предварително обречено на неуспех.

След като работи два часа за хиляда стари франка, Ло взема такси и похарчва петстотин.

— Стига, Ло, разпиляваш цял час труд.

— То пък един труд!

Тя страшно мрази да става сутрин и ако не съм аз, двете ми дъщери ще закъсняват редовно за училище, но от две седмици скача в шест часа, защото ходи да помага на някакъв дребен стар мароканец, портиер на улица Бюси, да разпределя пощата.

— Защо не си я разпределя сам, Ло?

— Той не може да чете.

— Портиер, а не може да чете?

— Да, когато го взели на работа, никой не го попитал и той нищо не казал, и сега направо се е шашнал.

— Разбирам.

— Ама и наемателите са се шашнали. Получават пощата си все със закъснение, затова ходя да я разпределям, докато се успокоят духовете.

— А този стар мароканец не може ли да прави нещо друго?

— Не.

— Защо?

— Защото все е пиян.

— И защо все е пиян?

Ло, изглежда, сметна, че не се доизказвам и се наежи:

— Прав е човекът! Загубил е двама сина в борбата и една дъщеря при аборт. Какво му остава?

Според Долорес, абортите са нещо като сражения за жената, нейната битка (похвална) с природата и с несправедливата съдба. Но този ден ми се спореше.

— И все пак, нали знаеш, има хора, които изгубват децата си, а не пиянствуват.

— Ха, знам, че има хора, които нямат капка чувствителност — отговори Ло.

— Защо ще съм честна? — казва Кончита, обвинена от господарката си за някакъв откраднат комбинезон. — Повече ли ще ми плащате за това?

Изпъждат я и тя се оплаква на Долорес:

— Хич не ме обичаше тази жена.

Случайно ги чух и се намесих.

— Щом сте й вземали комбинезоните…

— Значи, ако не й ги бях вземала, можеше и да ме обикне? — извика Кончита веднага и безцветното й и измито лице се преобрази от гореща надежда.

Не, Кончита, сигурно не. Аз самата обичам ли Кончита? Бих искала, разбира се, бих искала; ако можехме да обичаме всяко същество поотделно, сигурно бихме могли да го спасим. Без съмнение. Но аз мога да изпитвам само съжаление, страшно безпредметно съжаление.

Бяхме взели сина й Маноло с нас на село за ваканцията. Ло и аз го тъпчехме с портокалов сок и с месо и много се радвахме, като виждахме как бледите му бузки порозовяват; той се оживи, стана почти весел. Когато и го връщахме, колкото и тъпа да беше, тя се развълнува, а Ло погледна детето с искрено отчаяние.

— Знаете ли какво направихме? Дадохме му сили да страда, нищо повече.

Не намерих думи да й отговоря.

Обичам много Ло въпреки недостатъците и, но не мога да я излекувам от отчаянието и. То е дълбоко в нея, вродено. Когато я упреквам за нехайството и, за пиянските и кризи, за разните и глупости (веднъж направи аборт в събота, а в неделя вечерта излезе и танцува цяла нощ; на другия ден почна работа, без изобщо да си е лягала), тя ми казва:

— Майка ми е имала шест деца и не е закъснявала никога нито минута в канцелариите, където е била чистачка. Питам ви, какво е получила повече от мене? Какво? Какво?

Дали някой по-добър от мен християнин би й отговорил: „Тя е по-щастлива“ или: „Тя има чиста съвест“? Аз мълча. Приятелите ми намират, че Ло е много живописна. Бохемка, нали…

Но Ло и аз знаем. Нашето мълчание ни свързва.