Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (92)

Човек не може да спи

(Откъс от моя дневник)

Тази сутрин чувствувам, че ще работя. Ще работя истински. Успях да изляза от къщи с почти ясна мисъл, с почти отпуснати нерви. Никой не ме спипа, за да ми поиска пет франка за членски внос, двадесет франка за обед. Венсан не е загубил стилото си, Полин не е забутала някъде гимнастическите си шорти и аз по-лесно от друг път отхвърлих неприятните мисли за закъснялата кореспонденция, за неизплатените квитанцин, за зъболекаря; не се тревожа, че трябва да придружа Алберт до консерваторията, да поискам препис от кръщелното свидетелство на Венсан, дали да обядвам в къщи, какво ще приготвя за вечеря и да не би да забравя списанието, на което в момент на разсеяност и мигрена съм обещала да дам статия за Шопен или за Еверест… Веднъж и аз да се измъкна. Октоподът, свит в един ъгъл на апартамента с безбройните си пипала — хилядите малки угризения, които ме безпокоят и ме сковават, остана заспал и ето ме навън в мрака, в ободрителния студ, аз благославям утрото — седем часа, моя предпочитан, единствено мой час. Купувам си цигари, разменям няколко думи (с подозрителното оживление на избягал каторжник) с продавачката на вестници и влизам първа в още недоизметеното кафене. Стърготини, божествен мирис на хлорна вода. Утринта.

Понякога мете стар арабин с барета, друг път млад румен нормандец, но най-често виждам някоя безцветна старица — от тези стари жени, които мъкнат кошница, пълна със странни неща, завити във вестник, жени със сиви или бежови шалове, с безформени палта. Самите те са безформени, вечно прегърбени, заобиколени с кофи мръсна вода, с парцали от зебло, с блудкав мирис на прах за миене… Човешка маса без форма и без цвят се надига като мъгла от земята и дали не е най-важното точно на нея, която сякаш е разводнена в хладното нещастие, да й се възвърнат достойнството и очертанията? Размишлявам. Някои от тези стари жени никога не са имали постоянна работа; те са напъхали същинска ризница от хартия под грубата фланела, спят понякога на открито и сутрин пият ледена бира. Други пък, проявяващи трогателна грижа да запазят приличния си вид, са дори малко кокетни: украсили са подарената стара шапка с парче сатен, измъкнато от някоя картонена кутия. Представям си: господарката, у която са чистили след кафенетата и канцелариите, им е дала шапката и те са си казали: „Защо не?“, като вътрешно са се засмели, малко смутени при спомена какви момичета са били — почти хубави в празничните рокли… И те са „пришили за гарнитура“ (събудена надежда, която при жените се изразява в един малък жест: пришита гарнитура, скъсен подгъв, малка джувка, смешен волан) сатененото парче, остатък от износена рокля, от старо палто, но тъкмо да се погледнат в огледалото… Бързо нахлупват шапката върху накъдрената си миналата година коса, грабват кошницата, кафеникавия шал и на път. В същност кой ли ще види малката джувка? Те оставят шапката си в антрето. А ние винаги виждаме само гърба им.

И старческата им усмивка, когато най-сетне се изправят, пригладят един кичур назад и въздъхнат облекчено, преди да си тръгнат. Още не се е развиделило. Загубих вече доста време с моите стари жени. Дълбока въздишка, ръката, която машинално потърква схванатия от болка кръст и те си тръгват. Неясното чувство, че бихме могли да си кажем нещо, че може би е имало какво да се каже, да се направи, повече от тази безпомощна усмивка прави първата цепнатина в моето утринно оживление. Най-сетне се съсредоточавам. Горчивото кафе, упоритият мирис на хлорна вода. Аз работя.

Да, седем часът, осем часът, всичко е наред. Един от келнерите с добро сърце е сложил на музикбокса надпис: „Повреден“. Ще го махне едва към десет и половина. След това — въпрос на късмет: тълпа или пустота. Младежи, които ще накарат апарата да вие, или един-единствен скитник, който спи. Мнозина спят по кафенетата. Келнерът застава пред тях, колебае се. Грубо е да обезпокоиш заспал човек, човек, който не знае къде да отиде. Когато е млад, с пъстри дрехи, казваш си, че той пак ще намери приятели и все някак ще се оправи. Но по-трудно е, когато е спретнато облечен в износени дрехи, защото това означава, че той е на ръба на пропастта и е седнал там да отдъхне за миг, забил нос в малките обяви на „Фигаро“. Докато келнерът се колебае, перото ми не докосва листа. После той казва с любезност, която причинява болка: „Хайде, не бива да спите тук!…“ Очите се отварят с мъка, болезнено усилие да се съвземе, поглед, отправен към празната чашка от кафе, която няма да бъде напълнена отново.

Колебая се дали да не попитам: „Мога ли да ви предложа едно кафе?“, но не се осмелявам. Долорес не би се поколебала, готова да навре с хубавия си рязък глас в миша дупка нещастника, ако би си позволил да каже някоя неуместна дума. Аз не смея, но положението става по-лошо, изгубва красивата си пълнота, порцелановия си блясък, става болезнено, несигурно като нарушения сън на безработния. „Казах ви, че тук не се спи!“ Любезността е изчезнала. Трябва да разберем и келнера: „Ако ви оставя да спите тук, аз ще отнеса кавгата. Нали разбирате, не е хубаво за заведението.“ Не, заспалият човек с помътнелите очи не разбира. Понякога той успява да се скрие зад някой забравен вестник и така се спасява за четвърт час, за половин час. Отдъхвам си. „Казах ви, че тук не се спи.“ Непознатият събрат си отива, залитащ, а на мене ми трябва дълго време, за да се съсредоточа отново и пак ме обхваща старата тревога от думите, които биха могли да не изразят нищо, да не донесат нищо, да не променят нищо…

Дори и в църквите често се срещат стари, недоверчиви и намръщени клисари, които перкат с метлата краката на грохналия скитник и му казват: „Тук не се спи!“

Тази тревога ме преследва дори в молитвата и молитвата помръква, губи победоносния си изблик, става несигурна, болезнена. И в радостта усещам тази болка, отворената врата, гласа: „Тук не се спи!“…